fbpx
От категория: Разкази за всеки ден

ТОЗИ ДЕН

Събудих се с убеждението, че съм натрупал достатъчно тъга, за да напиша нещо свястно. Измуших се изпод одеалото като ларва от пашкул и поех по дългия коридор към банята. Странно, вратата беше отворена, някой бе запалил лампата, а оттам излизаха мокри стъпки на леопард.

– В кухнята съм – изръмжа някой. – Хайде на закуска!

Надникнах откъм антрето. Наистина – леопард.

– Влизай смело – примлясна звярът. – Какво си се облещил? Така е, като прекаляваш с алкохола.

Две дребни хиени се шмугнаха между краката ми и затършуваха из хладилника.

– Тате, ще ни закараш ли на училище? – излая едната от тях.

Боже мой, казах си, наистина трябва да намаля пиенето. Отворих си малка бира и смигнах на чаровната леопардеса. Тя прецени, че все още не съм изтрезнял, и закара хиените на училище.

Така започна този ден.

Не бях спал с жена си от година. Алкохолът не ме стимулираше сексуално. Пречеше ми и на писането. Колегите ми бяха прозрели тази истина, защото постоянно ме канеха на чашка. Ето и сега телефонът иззвъня като аларма на подводница с пиян екипаж.

– Ало, Пеци? – в слушалката се размаза първият бездарник за деня. – В “Paradiso” сме. Изкарах новата ракия. Аз черпя.

Имах нужда да напиша нещо прилично, поне колкото да си възвърна самоуважението, но бих отбой…

– Пишеш ли нещо, приятелю? – подпита ме условният домакин на срещата и ми наля от домашното си уиски.

– В творческа криза съм, пълни догоре – внесох уют в атмосферата.

Когато контактувам с бездарници, прилагам следния трик. Пия бързо. Губя представа за реалност­та. От един момент нататък графоманите на масата нямат никакво значение, защото местата им заемат старите ми приятели – великите мъртъвци.

– Мислиш се за голяма работа – ехидно подхвърли Труман Капоти. – Все едно си хванал Господ за…

– … шлифера! – прекъсна го Т. С. Елиът. – Рано му е да разбере, че мигът на розата и мигът на тисовото дърво са еднакво продължителни.

– Ти си нищо повече от огорчен атеист – погледна ме Джордж Оруел на бургия. – От онези, които не просто не вярват в Бог, а не Го харесват.

– Прав си – кимнах фамилиарно. – Добре е, че разпределяш отговорността върху всички. Да те черпя ли една бира?

– Бира се отпуска само за членове на профсъюза! – възрази Илф, а може и Петров да беше, не ги различавам след петата ракия.

– Аман от тия комунисти – възмути се Оруел.

– Ало, братята – изръмжах заплашително към Илф и Петров като ЗИС, натоварен с каторжници от ГУЛАГ. – Не се шегувайте с мен. Не е колегиално някак.

– Целта на шегата е не да унижи човека, а да му напомни, че вече е унизен – мъдро отбелязаха те.

Потърсих с поглед логистична подкрепа от Оруел.

– Прави са – вдигна рамене той. – Цитират ме по памет, как да се отметна?

– Бездарник – изхили ми се Капоти! – Аз лично вярвам повече в ножицата, отколкото в молива.

– Никоя порядъчна пчела не чака съвет от дървеницата как се събира мед… – смигна ми Чудомир.

– Благодаря ти, Майсторе! – вдигнах чаша в негова чест.

– Едно е предимството ти пред нас – все пак омекна Капоти. – Ако не друго, поне си жив. Само Бог знае какво ти предстои. Наздраве!

Понечих да отпия, но в чашата ми не бе останала и капка.

– Тези, които са най-високо, падат най-ниско – провикна се в гълчавината тукашният афоризчия. – Това ми го публикуваха във вестник “Пенсионер”, видя ли го, Пеци?

Ясно. Бях започнал да изтрезнявам. Великите мъртъвци се разтвориха във въздуха като холограми с прецакана дифракционна решетка. На масата се появи тайфата на местните бездарници.

– Да се преместим в “Олимп” – предложи майсторът на късия разказ в областта. – Една колежка от отдел “Култура” в общината дава коктейл. Спечелила общинската наградата за поезия. Редно е да я почетем.

Махнах с ръка и тръгнах в обратната посока.

Вървях по улиците сред целеустременото множество като заблуден сперматозоид, а душата ми изпълваше празнина. Блъснах се в някакъв просяк. Беше с тъмни очила в стил шейсетте, слепец.

– Братче, дай някой лев, че ми се ходи по евтини жени – каза той. Говореше припряно и слюнчесто като бийтбоксър, пред когото изстискват лимон.

– Това ли те прави щастлив? – попитах.

– Аз по принцип съм си щастлив.

– Как може да има щастливи клошари?

Дядката ме придърпа и окъпа ухото ми с доверителен шепот.

– Представи си, че си милионер, но на смъртно легло. Бог се явява в съня ти и казва: “Ще живееш, но ако си сляп клошар!” И ти приемаш. И си щастлив. Бог е голям шегобиец. Прави си убийствени шеги с хората…

Мушнах в ръката му някой лев и продължих в общо направление към дома. Стигнах до кръстовище. Светофарът ми намигна с кърваво око. Минувачите спряха пред пешеходната пътека, спрях и аз. Внезапно от тълпата се изстреля плешиво човече с корем на юница, преяла с папур. Тръгна да пресича. Познах го. Редакторът на “Литературен преглед”. Бях го ползвал като прототип в хумористичен разказ, а той блокира публикциите ми в местната преса. Бездарник. Заради него се пропих. Сега пресичаше на червено. Оглеждаше се гузно като невестулка, захапала за гушката домашния ви хамстер. Когато стигна до средата на платното, колите надуха клаксони. Нямаше да го бъде. Препъна се, падна по очи.

Скочих в трафика. Избутах нещастника обратно на тротоара. После нещо огромно ме удари със сила на камион. Оказа се камион. Изхвърчах нагоре, над каросерията, над минувачите, над светофара – високо, високо – право в небесата.

Не видях тунел, нито лодкаря на реката Лета. Почувствах се така, сякаш бях изпил цистерна с “Jack Daniels”. Лек, светъл и възторжен. Дори си помислих, че старият ми другар Кърт Вонегът изпробва върху мен знаменития си еуфориофон.

– Не е Вонегът, Аз съм – проговори Светлината. – Цял ден споменаваш Моето име. Успя да привлечеш вниманието Ми. Имам задачка за теб. Ще дам на едного от твоите предшественици втори шанс за живот. Ти реши кого да върна отново на Земята.

– Защо точно аз? – зададох най-баналния въпрос.

– Защото си пияница – отвърна Бог и в гласа му долових интонацията на жена ми. – Не се мислиш за светец. Общуваш с Великите мъртъвци. А и видях как спаси оня грешник на кръстовището. Не всеки би рискувал живот за най-големия си враг. Ако и този довод не ти е достатъчен, приеми, че си жертва на ентропията.

Когато Бог ти заговори за ентропията, работата е сериозна…

Преди да успея да си продължа мисълта, в мен се включиха милиарди луминисцентни лампи. В един-единствен миг през сетивата ми премина цялата история на Човечеството. Изживях битието на всичките петдесет милиарда мъртъвци – миг по миг – с най-малките подробности.

– Решавай – подкани ме Бог.

– Светотворче, всичко видях, всичко изстрадах, затова Те моля – изпрати ни отново Исус Христос!

Господ ме погледна като публика, която ще ме замери с домат.

– Не се ядосвай – продължих със смелостта на обречения. – Над две хилядолетия прилежно четем Словото Ти, а всъщност ни пробутват съмнителни спомени от пришествието на Твоя Син. Нещата трябва да се сложат в ред. Прати ни отново Богочовека, Отче! Дай ни втори шанс.

Дълбоко в мен отекна гръмотевица. После Някой изключи осветлението…

– Нищо му няма – викна един от зяпачите. – Пияниците Господ ги пази.

Лежах на улицата до един камион. Над мен бдяха сеирджии. Гледаха ме с нездраво любопитство като деца, които пекат живи охлюви на тенекия.

– Добре съм – успокоих ги.

Хората се размърдаха. Ясно беше, че няма да пукна днес. Започнаха да се разотиват леко разочаровани.

Когато се прибрах вкъщи, жена ми не беше леопард. Макар че децата продължаваха да вилнеят из къщата като хиени.

– Какъв ден – сринах се на канапето.

– Бременна съм – кротко ми каза тя.

– Божа работа – притиснах я до себе си. – Мисля да зарежа алкохола и да пиша. Ще пиша Истината. От извора. Започваме нова ера, скъпа, както и да го погледнеш.

Знаех, че оптимизмът ми звучеше като неуместна шега на рогоносец, но пък какви Божествени рога…

Слава Богу, този ден не бе минал напразно.

 П.П. Между другото, Господ наистина има шлифер.

 

Петър КРАЕВСКИ

Оставете коментар - участвайте в дискусията

За да коментирате под тази публикация е необходимо да сте регистриран/а в сайта на Стършел. Регистрирайте се безплатно още сега или влезте в профила си!

Още от "Стършел"

ДА ЖИВЕЕ ХЕПИЕНДЪТ!

Сашко е намерен! Извънредни емисии и повсеместна народна радост. Девет дни телевизионните новини започваха, а често и свършваха със сводки по издирването на изчезналия петокласник. След дълго чакания хепиенд социалните мрежи се напълниха със стария футболен възглас: „Господ е българин!”. Каква е истината за изгубването на детето, едва ли някога ще стане ясно, и не това е най-важното. За последните 20...

Продължете

мИСТЕРИЯТА НА БЪЛГАРСКИТЕ ГЛАСОВЕ

Хакерите са за това – да бърникат из интернет пространството, да блокират сайтове, които не им харесват, и да объркват кореспонденцията между институциите. Преди дни в редакционната поща попадна проектът за изборен кодекс на една от парламентарно представените партии, изпратен до почти коалиционните є партньори. Тъй като никой няма време и търпение да изчете всичките сто и деветдесет страници, ние сме...

Продължете

Йожен ЙОНЕСКО (1909 – 1994)

МОМИЧЕ ЗА ЖЕНЕНЕ Пиеса в едно действие Госпожата носи шапка с изкуствени цветя, закрепена с голяма игла, държи чанта, облечена е в дълга рокля и виолетов жакет. Господинът е в редингот, с черна вратовръзка, дантелени маншети, има бяла брада. Двамата са седнали на пейка в парка. ГОСПОЖАТА: Мога да ви кажа, че моята дъщеря завърши учението си с отлични оценки. ГОСПОДИНЪТ:...

Продължете

СЛЕД КАТО МЕ ПРОБИХА

Когато ме пробиха някъде, миг преди да отворя единственото си око към света, потръпнах от ужас! Настина беше потресаващо. Да, уви. Най-злокобните ми съмнения се оправдаха. Бяха ме издълбали в някакъв си кавал-провинциа­лист! В един български селянин! Къде бе гледал баща ми, свределът, произведен в бляскавата немска провинция Северен Рейн - Вестфалия! Къде се бе отнесла майка ми, острата пила, която...

Продължете

Върнете паролата си

Моля въведете e-mail адреса си или потребителското си име