fbpx
От категория: Класика в жанра

МИЛА РОДНА КАРТИНКА

Елин Пелин (1877 – 1949)

 Летен ден. Пътуваш с каручка.

Ширине, ниви, ливади. Пак ниви, пак ливади, пак поле. Сред полето бяло параклисче. Вътре скрит контрабанда тютюн. Вън кръст стърчи. На кръста кацнало невидимо ангелче, донесло божията благодат.

До параклисчето бунар. В бунара студена вода, извряла от сърцето на майката земя. Над бунара кобилица виси. Кофата от кобилицата открадната.

Отбиеш се да утолиш жаждата си и не можеш.

Тръгваш пак. Каручката тропа. Летен ден. Ширине, ниви, ливади, поле. Пак ниви, пак ливади, пак поле. Сред полето бяло параклисче. Вътре скрит контрабанда тютюн. Вън кръст стърчи. На кръста кацнало невидимо ангелче, донесло божията благодат.

И така нататък, и така нататък.

Мила родна картинка! Един път ли си радвала душата ми, един път ли си замъглявала очите ми със сълзи, за да не мога да видя всички дреболии на твоята красота.

Вечният шоп, който ме кара с каручката, е безучастен като кобилите си, безучастен към околните красоти, както и към липсата на кофата.

— Украднали са я — каже. — Беше нова, та някой може да я е взел за употреба.

В тона на гласа му и в думите му нямаше ни възмущение, ни протест. Напротив, в тях звучеше някакво оправдание на стореното и малко завист към тоя, дето я е взел за употреба.

Малката плодородна котловинка, през която лениво тече на големи кривули река, се нежи под хубавото юлско слънце и мълчи, мълчи. Празник е. Никъде се не виждат работници. Буйната ръж вече е почнала да се злати. Гъста зелена трева, изпъстрена с цветя, покрива ливадите. Мирише упоително на детелина. По кичестите дървета хвъркат на чифтове гургулици, влюбени смъртно една в друга. Неизбежните врабчета кацат на орляци по прашния път и търсят нещо.

Пред нас се изпречват невисоки планински разклонения, едни голи, други гористи, разхвърлени живописно, над тях малко облаче, а зад тях синя далечина, дълбока, лазурна, зовеща бляновете ти.

— Хубави места, нане Митре — казвам аз на коларя.

— Е, що ли им е хубавото — отговаря безучастно нане Митре, на когото четинестата глава тъй добре би станала четка за комини.

Той шиба с камшика си съвсем ненужно старите кобилки, които и така, и така не вървят, и пак потъва в своята безмълвна философия. А по кобилките се събрали всичките мухи от околността. Набъкали се под хълбоците им, под опашките им, налепили се зад ушите им, по коремите им. Безпокойно се дърпат бедните хайванчета и правят жалки усилия с опашка, с крака, с уши да разгонят тая гад, да почешат сърбела си, ала юздите им са здраво в ръцете на нане Митре и той им не дава много-много да шават.

— Де, де, де, нече да те изедат — кори ги той, когато много примърдат, и удря с камшика.

— Какво нече да ги изедат бре, нане Митре, виж каква гад, като с туткал са налепени.

— Па оно и кожата им е яка, не е като моята и твоята — оправдава философски природата нане Митре и пак потъва в небитието. Мене ме мъчи жажда.

— Спри, нане Митре, да пия от реката.

— Мръсна е, мръсна. Она е пълна с гъски.

— Па нема да изпием гъските — викам аз в унисон с неговия мироглед за нещата.

— Оно гъските нема, ама некой цвъцок ще глътнеш.

Изразителността на нане Митре ме възпря. Той ме успокои, че селото е близо и там има хубава и студена вода.

И наистина, пътят ни се оправи покрай реката. Полето се стесни, навлязохме в малка зелена лъка, между ниски гористи върхове, и насреща, в дъното на тая лъка, нависоко се провидя малкото селце, почти загубено в зеленина от дървета.

Красива гледка! Мила родна картинка! Покачихме се по гърба на една могилка, скривихме, спуснахме се в друга долчинка и ето ни в селото.

Ситни като врабчета дечурлига, полуголи, мръсни, немити, непрани, невчесани, се върдаляха из прахуляка. Те се разбягаха от тропота на каручката, застанаха отстрана на пътя и почнаха да хвърлят камъни по нас.

— Такъв им е обичаят по селата — обясни нане Митре. — Еднаж ми спукаха главата.

— Па нямат ли училище, учител да ги научи…

— Па и на това ли он ще ги учи. Чунким някой се е сетил. Оно си е така. Нали са деца… — оправда и това нещо нане Митре и го нареди в обикновените природни явления.

Ето чешма. Хубава циментова чешма с два чучура. Изобилна вода тече от тях и пълни каменно корито, което прелива.

Митре спря конете. Бързо скочих от каручката и се упътих към чешмата.

— Стой! — извика някой отсреща.

Един млад селянин с извехтели дрешки, с изгоряло и гладно лице като на роб, дотича при мене.

— Тая вода се не пие, бае приятелю — рече той.

— Защо? — учудих се аз.

— Отровна е.

— Как отровна? Ами защо я не спрете? Защо сте я оставили да тече?

— Ние у село знаем и я не пием, ама ваша милост сте чужденец, може да се отровите.

— Ти какъв си? — питам.

— Пазач… Пазим да се не пие от водата.

— Друга чешма имате ли?

— Пет, ама и они са забранени.

— Отровни?

— Оно, речи го, отровни.

— Ами откъде пиете вода?

— Имаме си бунари. От дедите още ни са останали.

Пазачът извика на една жена, която минаваше с пълни стомни в ръка.

— Стойне, я донеси водица да пие господина.

Стойна донесе стомните и аз се напих хубаво със студена и прясна вода. Напи се и нане Митре.

— Е, каква е тая отровна вода бе, приятелю? — полюбопитствувах пак.

— Оно, как да ви кажа, не че е отровна, ама пак е отровна. Не пием от нея и това си е. Заклели сме се и децата сме заклели да не пият. Нека течат нахалост, пущините.

— Не разбирам, брате, каква е тая работа. Защо е прохлетисана хубавата вода?

— Па оно не е за криене баш. Ако искаш, че ти кажем истината. Ние сички, цялото село, с кучетата и котките сме от сегашната партия. Чешмите ги правиха бившите. Сакаха с вода да ни подкупят, та да ни обърнат. Ама ние дадохме клетва от тая вода да не пием. И не даваме никой да пие, Я съм на служба да вардим.

— А-хааа… сега чак разбрах. Карай да вървим, нане Митре.

Излязохме зад село, на височината. Обърнах се, та погледнах още веднаж живописното селце. То тънеше в зеленина от овошки и големи орехи. Около него разхвърлени току-що почнали да се позлатяват ниви. Гургулички прехвърчат. Врабченца чуруликат. Слънцето свети с радост и небето разстила безкраен и лазурен хоризонт.

Мила родна картинка!

Оставете коментар - участвайте в дискусията

За да коментирате под тази публикация е необходимо да сте регистриран/а в сайта на Стършел. Регистрирайте се безплатно още сега или влезте в профила си!

Още от "Стършел"

мИСТЕРИЯТА НА БЪЛГАРСКИТЕ ГЛАСОВЕ

Хакерите са за това – да бърникат из интернет пространството, да блокират сайтове, които не им харесват, и да объркват кореспонденцията между институциите. Преди дни в редакционната поща попадна проектът за изборен кодекс на една от парламентарно представените партии, изпратен до почти коалиционните є партньори. Тъй като никой няма време и търпение да изчете всичките сто и деветдесет страници, ние сме...

Продължете

Йожен ЙОНЕСКО (1909 – 1994)

МОМИЧЕ ЗА ЖЕНЕНЕ Пиеса в едно действие Госпожата носи шапка с изкуствени цветя, закрепена с голяма игла, държи чанта, облечена е в дълга рокля и виолетов жакет. Господинът е в редингот, с черна вратовръзка, дантелени маншети, има бяла брада. Двамата са седнали на пейка в парка. ГОСПОЖАТА: Мога да ви кажа, че моята дъщеря завърши учението си с отлични оценки. ГОСПОДИНЪТ:...

Продължете

СЛЕД КАТО МЕ ПРОБИХА

Когато ме пробиха някъде, миг преди да отворя единственото си око към света, потръпнах от ужас! Настина беше потресаващо. Да, уви. Най-злокобните ми съмнения се оправдаха. Бяха ме издълбали в някакъв си кавал-провинциа­лист! В един български селянин! Къде бе гледал баща ми, свределът, произведен в бляскавата немска провинция Северен Рейн - Вестфалия! Къде се бе отнесла майка ми, острата пила, която...

Продължете

ЧИНИЯТА НА ВЪЗДИШКИТЕ

ЧИНИЯТА НА ВЪЗДИШКИТЕ Калоян Паргов, функционер на БСП, почти двойник на Вълко Червенков – като  мислене и като излъчване, връчил награда на млада архитектка. Наградата е за „Съхранение и нов живот на наследството”, а архитектката  Дора Иванова е отличена с нея заради усилията є да възроди „чинията” на Бузлуджа – паметника на комунизма, издигнат в началото на 80-те. И сто награди да...

Продължете

Върнете паролата си

Моля въведете e-mail адреса си или потребителското си име