fbpx
От категория: Разкази за всеки ден

ПОГЛЕД В ОГЛЕДАЛОТО

Погледнах  се в огледалото и казах:

– Ех, защо не съм десет години  по– млад…

– Ти почна да говориш като дядо си – каза майка  ми.Изведнъж се сетих  как   дядо ми и на шейсет, и на седемдесет, прехвърлил и осемдесет  години, все се поглеждаше в огледалото и казваше:

– Сега да съм десет години по – млад, ще взема най – хубавата жена в града!

– Кого ще вземеш бе, шмокльо! – викаше баба ми. –  Никоя няма да те погледне! Как ще я вземеш!

– Е, ти все много искаш да знаеш… Как ще я взема? – присвиваше очи дядо ми, дребен , слаб човечец, с  гъста бяла коса и вид на самоук  изобретател.

Дядо  ми беше по професия шлосер, работил някога в една фабрика  за железни каси в града. Някогашният собственик  на фабриката имаше дюканче за ключове, където дядо ми ходеше често да помага. Когато някоя от касите в банката на града (тогава  имаше само една банка), не можеше да се отключи, викаха дядо ми.  Той отиваше, отключваше касата срещу скромно заплащане от два лева и се връщаше вкъщи без следа от гордост. Явно беше добър майстор, но дядо ми не обичаше професията се. Дори се възползва от  възможност в закона и за ужас на баба ми се пенсионира три години по-рано, с по–малка пенсия… Тогава той, който не обичаше да излиза от къщи, се отдаде на това, което явно е било неговата истинска природа – да бъде сред хората. Какво точно правеше ли?  Поправяше телевизори, например.

– Какво разбираш ти от телевизори ? – чудеше се баща ми, дядо се усмихваше и казваше: – На баба ти Живка извадих  щепсела от контакта и пак го включих и телевизорът тръгна. Взех един лев.

С баща ми  се смеехме, но  същото ми препоръчват често от интернет доставчика и кабелната телевизия, така че дядо ми ги  бе изпреварил с десетилетия.

Веднъж чичо ми Младен, който  беше приятел с художниците в града, като дойде в къщи, попита озадачен  баща ми:

– Какво прави бай Асен в галерията в градската градина?

– Защо? – направи се на наивен баща ми.

– Абе стои на един стол,  дали и не спеше, а край него деца рисуват.

– Той е модел – обясни баща ми. –  Децата дават по двайсет стотинки и той стои един час и го рисуват. Характерен е с многото си бръчки, а това са деца, които ще кандидатстват с рисуване.

Дядо ми, че беше характерен и удобен за рисуване, беше, но беше и приятел с  художника, който водеше кандидат – студентските курсове по рисуване. Художникът , стар ерген, на младини два пъти бе правил опит да бяга на Запад, съответно лежал и в затвора, а дядо ми беше като негов адютант.  Веднъж художникът беше харесал млада студентка и дядо бе ходил в студентските общежития да издири името и адреса  на момичето. Друг път обаче не беше се справил така добре със задачата си, защото  тръгнал бързо по стълбите, стигнал шестия етаж, позвънил на адреса, жената излязла и останала разочарована как дядо ми, старецът, изкачил толкова бързо стълбите, а мераклията художник  се задъхвал още на втория етаж. Бяха пътували с трабанта на художника до Пловдив да издирват  непозната красавица. По пътя колата запушила и художникът извикал: „Скачай навън,  ще избухне!“. Двамата се хвърлили в канавката, а колата все пак не избухнала… Всичко завърши, когато малко пред промените пуснаха художника на екскурзия до Франция и той не се върна. Останал бе да рисува на Монмартър. Неговият млад заместник в курсовете детронира дядо ми като модел и взе друг старец. Коментарът на дядо  бе: „С новия не може да се работи. Той не е истински художник“. То си беше истина.

Друга истина  бе, че дядо ми имаше красив почерк и рисуваше добре. Той беше напуснал гимназия в девети клас, според него заради двойка по биология, защото не знаел някакъв въпрос за глухарчето. Историята се разказваше от него години наред, докато веднъж не изскочи незнайно откъде свидетелството му за  девети клас и се оказа , че двойката по биология е била четвъртата му двойка и отчасти вината  на горкото глухарче отпадна.  Най – високата  бележка в това свидетелство бе четворка по рисуване. В днешно време  дядо ми сигурно с лекота би завършил  най – малко две вис­ши образования. Дистанционно, защото той не обичаше да пътува.

Правейки дребни услуги на стари и самотни жени, един път дядо ми, вече прехвърлил седемдесетте, изяви желание да бъде осиновен  от една самотна  бабичка, без деца, за да може да наследи къщата є. Харесваше градинката на къщата. И най – вече необичайната идея  да бъде осиновен на тази възраст.

– Говорили сте за тези неща сериозно ? – будалкаше го баща ми,  като му сипваше ракия.

– Почти – усукваше дядо ми. – Осинови ме, како Надеждо!

– Ама каза ли є го?

– Е, сега казаха ли є го? Помислих си го. Ще го кажа. Ти ми кажи възможно ли е?

– Жена ти съгласна ли е?

– Почваш  и ти да питаш?

– Трябва юридически да го огледаме от всякъде – важно казваше баща ми, който беше зоотехник и нямаше никакво понятие от право.

Разбира се, баба ми научи за желанието на дядо  и почти го нокаутира една вечер в кухнята, но това не охлади ентусиазма  му. Стъпки към осиновяване не бяха предприети, защото кака Надежда почина и наследници прибраха светкавично къщата.

…Всички тези  бързи спомени минаха през съзнанието ми, докато се гледах в огледалото, в което се бе гледал и дядо ми, и бях пожелал да съм с десет години по– млад. Ясно е, че желанието ми няма да се сбъдне. Остава ми поне да се надявам като дядо  да стана характерен и да ме рисуват млади художници. Дали ще се намерят такива обаче?

Валери Какачев      

Оставете коментар - участвайте в дискусията

За да коментирате под тази публикация е необходимо да сте регистриран/а в сайта на Стършел. Регистрирайте се безплатно още сега или влезте в профила си!

Още от "Стършел"

СТОКОВАТА БОРСА НА СИНА МИ

Миналата седмица от правителството ми се обадиха да погледна Плана за възстановяване на лаптопа, преди правителството да подаде оставка, за да спазим сроковете. За да кротува 2-годишният ми син, му дадох телефона. За няма и два часа оправих всички критични грешки, дадох детайлно насоки какво да включат още и накрая си взех телефона от детето. Оказа се, че нашият влязъл в...

Продължете

КОНКУРС “ЗИМНИ ПРАЗНИЦИ”

ПРАЗНИЧНО КАФЕ Пенсионерският клуб беше саморъчно направена постройка пред блока, вътре с печка кюмбе и чистак новичка машина за кафе, подарена от внука на дядо Марин – клубния председател. Тя бе от най-модерните, които сами мелят кафе, сами правят всичко, даже и говорят на няколко езика. Старците така употребиха машината, че тя заговори на китайски и когато трябваше да й се...

Продължете

Докато на Борисов му е много „вътрешно”, Иванчева е вътре

На пръв поглед между двата случая има общи неща – подхвърлени пачки евро и златни кюлчета в чекмеджето на нощното шкафче на единия и 70 хиляди евро в автомобила на другата. Обстоятелство, доказало безпощадно ясно, че паричната единица на еврозоната вече се е наложила като универсално разплащателно средство в определени среди на висшето общество, докато депутатите все още умуват дали да...

Продължете

Върнете паролата си

Моля въведете e-mail адреса си или потребителското си име