fbpx
От категория: Разкази за всеки ден

СЛЕДИЗБОРЕН ЧАСОВНИК

Вероятно един невероятен разказ

– Цъка-цъка-цъка-цъка… – казваше часовникът и ми намигаше, както когато дванайсетокласници свалячи си намигат, когато мине някоя пї така ученичка или младата учителка по география.

Ех, каква я мислехме – каква стана! Вгледах се в новия часовник още по-отблизо. Замириса ми на ползвано машинно масло, а механизмът продължаваше да хихика в лицето ми като старец. Зъбните колелца сякаш бяха свалени от някакъв друг часовник и ми изглеждаха някак познати. Само пружината пращеше от здраве, почти пренавита, ужким се готвеше да движи стрелките цели четири години. Всичко това хубаво, ама стрелките, както и преди, не се движеха. Тоест, хем се движеха, хем не се. Хем стояха неподвижно, хем ми се струваше, че помръдват. Приближих се още малко. Съвсем неочаквано точно в този момент кукувичката излезе от къщичката си и ми уцели дясното око.

– Куку-куку-куку! – изсмя се тя и ме погледна с празен поглед; после пак се прибра.

Да му се не види! – каква я мислехме, каква стана.

– Ще ходим пак на часовникар, така да знаеш! – заканих се аз на свой ред, а извътре механизма чух приглушено, но заплашително прищракване.

Търсейки лед или нещо друго във фризера, с което да поуспокоя туптящото от болка око, прехвърлях наум познатите си, та да се сетя кой има хубав часовник, който хубаво върви, плавно, че и показва времето. А и най-вече такъв, на който кукувичката не излиза без предупреждение, за да ти нанесе телесна, а и всякаква друга, повреда. Вече потънал във фотьойла, с една бутилка мастика върху окото, се сетих – Марчето в Швейцария! Една есенна вечер преди много години с Марчето, първото гадже, подпийнали малко, седяхме в Борисовата градина (тогава още му викахме Парка на свободата) и тя разказваше за швейцарските часовници и колко искала да има такъв тук, при нас. Млади бяхме, вярвахме. Накрая тя намери, за каквото бленуваше оная вечер, но то дойде с един швейцарец, раздяла с мен и със самолет.

Нейсе – много време се мина от тогава, а положението с моя часовник беше вече тежко и бях готов на всичко. Вдигнах телефона и позвъних. Да, казва, много хубав часовник имала. Тих, тих, чак не го чуваш, ама вървял точно. Брей, викам, и как ставало това чудо? Еми, как, казва – говориш с него. Питаш всяка една част колко часа е според нея, никоя не пропускаш, ама и те те питат колко часа е според теб, стигате до някакъв – как го нарече? – консенсус; а пък накрая чрез явно гласуване решават всички заедно как да настроят стрелките. Много добре било, чудно се получавало. И още би ми разказала, в подробности, но бързала, че точно след две минути имала събрание. Съжалявала, но щели да обсъждат в колко часа да си коси моравата с косачката, че и тя имала право на глас, платена отпуска и осигуровки. Затвори ми, а преди това ми пожела много радост в диалога с моя часовник. Радост!…

Диалог значи; разговор. И компромиси. Първото – усещам, ще го преглътна някак, не боли както удареното ми око, а и както казва един наш мъдрец – пари не иска. Ама второто? Вдигнах бутилката мастика от окото си и загледах отново часовника на стената, точно над телевизора, близо до трапезната маса, и отговорът веднага дойде ясен и непоклатим. Кукувичката, забелязала моето невнимание, необезпокоявано изкълваваше и последните трошици от моята вечеря, а нахалните стрелки я насочваха къде какво е пропуснала. Не, казах си, с тия диалог не мога. Марчето, сигурно – да, ама аз – изключено е!

Замислих се пак. И се сетих, че компромиси винаги има, а какво по-добро вместо швейцарския – един японски часовник? Там нещата също вървят точно. Ама се сетих – много работа там, толкова работа, че хората чак се самоубиват като по часовник. Не е за мен. Винаги може и един китайски да си взема. Вървят те, вървят, ама там все единият на другия заповядва. Ако аз на него, а не той на мен – добре, ще се радвам, ама обратното ако стане? Защото обратното комай е по-вероятно. Не, не, не… другаде е решението.

Хвърлих пак поглед към стария си нашенски часовник. Кукувичката бе довършила вечерята ми, а всяка една от стрелките сега се въртеше в противоположна на другата посока. Механизмът скърцаше. Но пък пружината пращеше от здраве, сякаш четири години ще издържи.

Не става така, знам си аз. Къде ще ходя да питам съседи близки и далечни какво да правя моя си часовник. Ще стана и ще си го оправя сам. Ама не сега. Окото не ме боли вече толкова остро, а и макар да е късно, има още време.

Има още време. Ще си сипя от мастиката, ще си направя още една салатка, а и жената ще се върне от работа, адашът ще дойде в събота…, че да не е животът ми само тоя часовник, я? Пък и с мастичката по-малко боли.

– Цъка-цъка-цъка-цъка… – след второто голямо не ме дразни вече толкова, а и телевизорът го заглушава. Пък той нека ми се подхилква. А с кукувицата ще внимавам. И от масата ще я държа по-далеч, а и аз няма да се приближавам вече толкова. Нали и преди така сме си живели що-годе досега.

Каква я мислехме – а тя каква стана, а?

Михаил КОЛЕВ

Оставете коментар - участвайте в дискусията

За да коментирате под тази публикация е необходимо да сте регистриран/а в сайта на Стършел. Регистрирайте се безплатно още сега или влезте в профила си!

Още от "Стършел"

Абонамент`2023

Остават броени дни до края на абонаментната кампания - имате възможност да направите абонамент за "Стършел" във всички пощенски станции, в редакцията на вестника или онлайн само до 15 декември! Всички подробности можете да намерите на https://www.starshel.bg/abonament/  Не чакайте последния момент, за да не изпуснете влака!

Продължете

Орден с име на салам

З-з-знак ни дадоха от президенството – наградиха с най-високия орден „Стара планина” не кого да е, а мултака Николай Вълканов, дясна ръка на баш-мултака Илия Павлов, застрелян от неизвестен извършител. И от най-високото място в държавата ни казаха в прав текст: ДС пак е тук и пак ви управлява! Ето какво пише в Уикипедия за  групировката Мултигруп:  „През 90-те години на...

Продължете

ЕДИН ЗАДРЪСТЕН КАЗУС

В Сатиричния театър „Алеко Константинов” от известно време се играе спектакълът „Една задръстена звезда” от Слав Танев и Боряна Иванова. Режисьор: Калин Сърменов. Режисьорът сигурно е този, но за авторите на текста не е сигурно. По-вярно ще е да се каже, че автор на пиесата е нашият колега, стършелът Йордан Попов, напуснал ни в края на 2015. Малко предистория: През 2015...

Продължете

Върнете паролата си

Моля въведете e-mail адреса си или потребителското си име