fbpx
От категория: Разкази за всеки ден

САКОТО НА БОЙКО

Познавам един човек. Заплатата му е такава, че като плати тока, не остават пари за билетчета. Ако си купува редовно билетчета, няма пари да плати тока. Но кара някак си, като повечето българи. Не се сърди на никого. Разсърди се бе, викам му. Напопържай! Не, отговаря той. Пчелите сърдят ли се, като духа вятър и като вали дъжд.

Та ето какво ми разказа той.

Като всички нас, и той пуска телевизора, докато вечеря. И какво да види, Бойко си подарил сакото на някакъв. Тука има една подробност. Сутрин, докато отива на работа и върви пеш по булевард „Левски”, този мой познат много често вижда как и министър-председателят отива на работа с лимузината и джипа. И да вземе да му влезе в главата да помоли министър-председателя да подари и на него едно сако. Ама как да стане тази работа? Просто трябва да спре кортежа и да го помоли. Господин Бойко Борисов, ще каже, може ли и на мен едно сако…

Има чувството, че като се сдобие със сако от министър-председателя, и ще му потръгне. Тази мисъл е по-силна от него, макар че каква логика има в нея? Сако като сако в крайна сметка, да не би на гърба на сакото да пише, че е на министър-председателя.

Просто трябва да спре кортежа. Ще застане на тротоара и ще започне да маха. Един ден ще маха, втори ден ще маха, накрая в лимузината и в джипа сигурно ще се запитат защо този човек маха. И ще спрат. И тогава той ще каже, господин Бойко Борисов, може ли и на мен едно сако…

Това е изконен български жест. Засукали сме млякото му още със Серафим на Йовков в училище. Само че трябва да спре кортежа.

Речено-сторено.

Застава на тротоара и чака да минат, за да започне да маха. Ето, джипът и лимузината се задават и той започва да маха. Върти ръцете си като вятърна мелница.

Но всуе. Отминаха.

На другия ден – пак така.

И пак всуе.

На третия ден, когато застава на своето място на тротоара с готовност да започне да маха, вижда, че зад гърба му има двама полицаи. Подпрели са се на стената на сградата и пият кафе. Единият е нисък и дебел, другият висок и мускулест. Класика. Ниският е с дълги бакембарди, сигурно в душата му, дълбоко скрито, има едно романтично гнездо. Високият е с обръсната глава и гънките на врата му са като грайферите на гума на ТИР.

Но ето – задава се кортежът. Той оставя полицаите да пият кафе зад гърба му и започва да маха.

Но всуе. Пак отминаха.

Когато се обръща, полицаите са до него. Въртят празните чашки от кафе в ръцете си като кубчето на Рубик. Представят се. Искат му личната карта. Той им я дава. Редовен е.

– Защо махаш? – пита ниският, като му връща документа.

И моят познат надълго и нашироко и малко заплетено започва да им обяснява. Като вечерял един ден напоследък, пуснал по навик телевизора и видял в новините как министър-председателят си подарил сакото на някакъв. И сега той иска да помоли, ако може, и на него едно сако… Защото има чувството, че животът му ще тръгне нагоре. Защото сега животът му буксува. Тъй де. Като на повечето българи.

Но със сакото ще е друго. Тази мисъл е по-силна от него. И ето – затова маха.

– Виж какво – казва ниският. – Да не сме те видели повече да махаш. Ако те видим, ще те профилактираме.

Само той говори. Явно той е мозъкът на тандема. Онзи другият е арматурата.

– Какво значи „профилактираме”? – пита моят познат.

– Не ти трябва да знаеш – казва ниският. – Разбрахме ли се?

Моят познат вдига рамене. Какво да прави. Няма избор.

И после, напуснал вече мястото, откъдето е махал няколко дни подред, отново върви по тротоара и се самоубеждава, че това сако не му трябва. Първо на първо, ще му е голямо, той е дребен човек, а Бойко Борисов е едър, а и доста широк в кръста. Второ, ще му стига почти до коленете. Ще бъде карикатура, а не човек. По-добре без сакото. Добре си е и така.

И като си мисли така, започва да му олеква. Не щеш ли, стига обаче до витрината на магазина за дрехи втора ръка. И гледа, провесено на закачалка, едно сако. С надпис: Сакото на Бойко Борисов!

И отново в душата му лумва старият огън.

Бре, казва си. Това ако не е късмет, здраве му кажи. Влиза вътре.

– Това сако… – казва. – Може ли?

Продавачката казва първо цената. Височка е. Трябва, ако иска да го вземе, нито да си купува билети цял месец, нито да плаща тока.

– А ще може ли да го капарирам? – пита.

– Няма нужда – казва продавачката. – Няма да свърши. Имаме достатъчно бройки.

Деян ЕНЕВ

Оставете коментар - участвайте в дискусията

За да коментирате под тази публикация е необходимо да сте регистриран/а в сайта на Стършел. Регистрирайте се безплатно още сега или влезте в профила си!

Още от "Стършел"

СТОКОВАТА БОРСА НА СИНА МИ

Миналата седмица от правителството ми се обадиха да погледна Плана за възстановяване на лаптопа, преди правителството да подаде оставка, за да спазим сроковете. За да кротува 2-годишният ми син, му дадох телефона. За няма и два часа оправих всички критични грешки, дадох детайлно насоки какво да включат още и накрая си взех телефона от детето. Оказа се, че нашият влязъл в...

Продължете

КОНКУРС “ЗИМНИ ПРАЗНИЦИ”

ПРАЗНИЧНО КАФЕ Пенсионерският клуб беше саморъчно направена постройка пред блока, вътре с печка кюмбе и чистак новичка машина за кафе, подарена от внука на дядо Марин – клубния председател. Тя бе от най-модерните, които сами мелят кафе, сами правят всичко, даже и говорят на няколко езика. Старците така употребиха машината, че тя заговори на китайски и когато трябваше да й се...

Продължете

Докато на Борисов му е много „вътрешно”, Иванчева е вътре

На пръв поглед между двата случая има общи неща – подхвърлени пачки евро и златни кюлчета в чекмеджето на нощното шкафче на единия и 70 хиляди евро в автомобила на другата. Обстоятелство, доказало безпощадно ясно, че паричната единица на еврозоната вече се е наложила като универсално разплащателно средство в определени среди на висшето общество, докато депутатите все още умуват дали да...

Продължете

Върнете паролата си

Моля въведете e-mail адреса си или потребителското си име