От всички изкуства за нас най-важно е счетоводството

Има ли ме в списъка? Кои са другите? Кой е в комисията?

Ето такива питанки вълнуват нашия интелектуален елит напоследък. Може би в други държави хората на духа мислят върху духовното, а ние тук гледаме да си оправим положението – материалното. От всички изкуства за нас най-важно е счетоводството – личното счетоводство.

Когато наближиха избори, културното министерство се събуди от четиригодишен сън и за да покаже деятелност, почна да предлага персонални парични инжекции. Един списък – с пенсии по 700 лева месечно до живот. Втори списък – на певци и музиканти с голям принос към културата. Как се мери културен принос? Измислиха критерий: награди от фестивала „Златният Орфей” (от тази соцестрада нашето поколение доста изстрада!) – на едни певци по 300 на месец, на други – по 500. Кой знае защо – за три години…

Сред елита настана суматоха: някои пищят, че са пропуснати, други се сърдят, че са недооценени (защо на мен дават 300, а на оня бездарник – 500?), трети се гневят, че признанието е закъсняло.

После в министерството взеха да дописват списъка с „орфейците”, първоначално бяха 63-ма, после набъбнаха до 92-ма.

Но парламентът се замота в края на мандата, комисията по култура, която трябваше да гласува, не се събра, и предложението се отложи – за следващия парламент. А в следващия парламент – я камилата, я Кидиков, Фънки или Деян Неделчев-Икебаната…

По-млади музиканти пък направо се явиха при премиера Борисов с искане за парични компенсации заради пандемията – затворените заведения и отменените концерти са ги ударили по джоба.

Нали преди избори Борисов иска да се хареса на всеки (той даже сакото от гърба си дарява на народа), бръкна в бюджета (не в собственото си шкафче) и намери някакви 4,5 милиона. С тях ще бъде изплатена еднократна помощ – на 1000 души по 4530 лева.

Новото раздаване предизвика нови коментари: трябва ли пак да се действа „на калпак”? Всичките ли хиляда заслужават? Или е по-честно, както каза Ицо Хазарта, да се види кой какви данъци е платил и какви участия е декларирал през миналата година. И тогава да се определя размер на помощи. Защото много от чалга-звездите по чалготеките взимат хонорари на ръка и не декларират доходи.

Не трябва ли, освен декларациите, да се видят и автомобилите на „засегнатите” от пандемията. Когато фамилия Стораро – баща и син, се фукат със скъпите си коли, редно ли е данъкоплатците да им плащат бензина? Бедстващи ли са чалга-звездите, „пайнирки” с артистични псевдоними на тунквани вафли – „Анелия, Камелия и т.н.“, за които се знае, че на едно участие взимат по няколко хилядарки?

Не само певците от барове и дискотеки са потърпевши от пандемията, артистите на свободна практика също пострадаха от намалените посещения в театрите, цирковите трупи не играят, художниците не могат да правят изложби и да продават картини в затворените галерии. А някой сеща ли се за писателите, които не могат да се срещат с читатели, или за журналистите на свободна практика, или за изданията, които фалират?

Но трябва ли всички да се наредят пред джипа на бащицата и да протегнат шепа за просия? Ами достойнството?

При живковия социализъм имаше „заслужили” и народни” деятели на културата. Имаше „заслужили” и „народни” артисти. Те получаваха по 60 или 100 лева над заплатата за звание, имаха право да обменят по стотина долара при командировка в чужбина. Така партията си купуваше верни хора, затова у нас нямаше протестиращи и дисиденти.

След промените званията отпаднаха – като в нормална страна. В нормалните страни Мик Джагър не получава 300 лири помощ от парламента, а участниците в Уудсток през 1969 г. – по 500 долара месечно за три години. Хората на изкуството у нас подкрепиха демократичните промени и повечето избраха свободата да творят, а не да служат на идеологии или да се кланят на управници.

Но кратко бяхме нормални. И отново взеха да се връщат привилегиите, някакви комисии и журита от стари номенклатури да определят кой е по-, по-, най… в културата и изкуството, че да му дадат надбавка над пенсията.

А е толкова просто: за старините всеки да се грижи сам – когато е получавал големи хонорари, е можел да отделя нещо и настрани. А не сега да се жалва, че пенсията му е малка…

Сред включените в тоя или оня списък има наистина закъсали хора, но пък се срещат и заможни. Които пак се натискат за държавна помощ – например авторът на „Време разделно”. Писателят Антон Дончев е академик /защо ли, в коя държава за роман се става академик?/, но не му стига заплатата от БАН, която е най-малко няколко хиляди месечно. Преди време се разбра, че е и член на управителния съвет на пътно-строителна фирма. Същата фирма бе ремонтирала злополучното шосе край Своге, където стана голяма автобусна катастрофа. Писател – в управителния съвет на строители? Не е ли странно? Що за хранилка?

Сега Антон Дончев ще получава и 700 лева към пенсията си от държавата. Ако е толкова голям писател, можеше да се откаже от тия пари… Навремето Жан Пол Сартр се бе отказал от Нобеловата награда, защото всяка награда корумпира.

Но у нас никой няма против да бъде корумпиран от управлението. Може да говори срещу премиера, но е готов да му целуне ръката за някой лев.

Затова нямаме големи писатели и певци. Имаме „Златен Орфей”, но не „Сан Ремо” или Уудсток…

Михал Мишковед