На 12 октомври се навършиха сто години от рождението на
Петър Незнакомов – един от първите стършели.
Да си спомним за него с три от невероятните му пародии!
ЗА МАЛКО… И В ПАНТЕОНА
С нашия велик революционер и поет Христо Ботев съдбата ме срещна само един-единствен път. Но и то ми стига, достатъчно е да запълни със съдържание целия ми досегашен и останал живот. Стана това на пристанището на малкия румънски градец Гюргево, сега ще ви кажа и точната дата — 16 май 1876 година. По онова време в провинциалния градец най-голямото събитие, което раздвижваше мало и голямо, беше пристигането на някой австро-унгарски параход, вапор, както го наричахме тогава. Този ден още от сутринта плъзна вестта, че днес ще пристигне такъв вапор, името му още не се знаеше. Разбира се, родителите ми не можеха да не отидат да го посрещнат и изпратят, още повече, че беше неделя и след църковната служба нямаше какво друго да правят — провинциална скука, знаете. Взеха ме и мене, облякоха ми моряшкото костюмче, 
задължително за всички деца на по-заможни родители по онова време. Бил съм тогава на пет годинки, още не знаех да чета и пиша, но затова пък с почти феноменална памет събитията от този ден са се врязали в нея, с нож не можеш да ги изчегьрташ.
Вапорът пристигна следобед, името му беше, както вече се досещате, „Радецки“. В него веднага започнаха да се качват пътниците. Бяха доста за такива тревожни времена, при това все млади хора, някой каза на баща ми, че били градинари и заминавали за Кладово в Сърбия. Сред тях имаше един човек, външният вид на когото никога няма да се изтрие от паметта ми: висок, брадат, с пронизващ поглед. Трябва да ви кажа, че съвсем не приличаше на градинар и това дори на мене, петгодишния хлапак, направи впечатление. Той стъпи последен на вапора, сякаш искаше да се увери дали са се качили всички. С цялата ми тогавашна детска наивност изведнъж ми се прииска да тръгна и аз с него, да се повозя на вапор поне до отсрещното пристанище Русчук. Изскубнах се от ръката на майка ми и се впуснах напред към тясната дъска между борда на вапора и дървения кей. Но майка ми, знаете в какви зверове се превръщат майките, когато водят децата си край море, река, та дори и край локва, ме настигна на половината път и отново ме хвана за ръката. „Къде хукна, бе?“ — извика тя с глас, пълен с тревога. „Искам да се повозя на вапора, ма мамо.“ „Ще ти дам аз един вапор! — каза тя, като ме плесна през бузата. — А като се изтърсиш в реката, кой ще те вади, баща ти ли, дето откак се е родил, не е влизал във вода…“ И тя ме придърпа на по-далечно и по-безопасно място от тихия бял Дунав. А той този ден наистина беше побелял и някак си весело шумеше.
Така прекомерната грижа на моите родители, респективно майка ми, ми попречи да се наредя и аз в редовете на безсмъртните. Представете си какво би станало, ако майка ми не беше ме настигнала, аз бях успял да се добера до борда на „Радецки“ и да се смеся с младите пътници, които, както по-късно разбрахме, не са били никакви градинари. Щях да бъда може би един от онези, за които после поетът Пенчо Славейков писа „Сто двадесет души те бяха на брой и паднаха всички при първия бой“. И името ми щеше да грее в пантеона на Ботевите четници.
Какво да се прави, винаги съм бил човек без особен късмет. Наистина, заслужил деятел на културата съм, ама дружко си е да стоиш в пантеон. Единствената ми утеха е, че съм все още жив, но такава утеха е доста ефимерна, нищо не се знае какво ще стане утре или вдругиден. ..
ПРОРОЧЕСКИ ДУМИ
Интересно, с Иван Вазов, патриарха на българската литература, също съм се срещал само един-единствен път. Трябва да е било през 1921 година. По това време съм бил 11-месечно бебе, което още не можеше да ходи, а беше в етапа на пълзенето. Баба ми или леля ми, не помня вече коя от двете (но помня, че и двете бяха високоинтелигентни за времето си жени), този ден, великолепен пролетен ден, ме бе завела с детската количка в Градската градина, която, както и сега, се намираше точно срещу Народния театър „Иван Вазов“. Е, не е ли знаменателен факт да срещна самия Вазов пред театъра, който носи неговото име. Наистина в този живот има неща, които едва ли могат да се обяснят само с помощта на разума, на обикновената човешка логика.
И тъй, седи баба ми или леля ми на пейката (на това място сега е изграден многоструйният фонтан), а аз пълзя около нея и събирам захвърлените фасове, за какво са ми били нужни, дявол знае. Изведнъж гледам, откъм Народния театър се задава висок и строен възрастен господин с елегантен бастун и сламена капела на главата, побелелите му мустаци завити нагоре, както беше тогавашната мода. Наоколо му десетина млади госпожици, всички до една красавици, вървят някак си особено, едва ли не на палци. Това пък били, после ми разказваха, балерините от балетната школа на нашумелия Пешо 
Радоев, после образуваха първия професионален балет към Народната опера. Старият господин разговаря оживено с госпожиците и — гледай какъв късмет! — сяда на съседната до нашата пейка, а госпожиците го заобикалят, като продължават да си чуруликат — наистина приличаха на птички. После научих, че Вазов обичал да посещава репетициите в Народната опера (той живееше на две крачки) и бил във възторг от изкуството на младите балерини, намирал в него особена красота и хармония. Макар че това сега може да звучи нескромно, трябва да кажа, че веднага познах кой е възрастният господин, бях виждал негови снимки във вестниците, скоро бяха чествували седемдесетгодишния му юбилей и по този случай баба ми беше чела някои негови по-популярни стихотворения („Тих бял Дунав се вълнува…“ и така нататък). „Ха,— викам си, та това е народният деятел на културата… пардон, народният поет Иван Вазов!“ И без да се обадя на баба си или леля си, веднага запълзях към неговата пейка.Стигнах до краката му и допрях пръстче до кафявата му, лъсната като огледало заострена обувка. Тогава и той ме забеляза, каза усмихнато: „Я, откъде пък се взе този малък сладък шишко!“, вдигна ме от земята и ме запоказва на госпожиците, които взеха да примират от смях, кой знае каква муцуна съм им направил, хуморът е просто в кръвта ми от памтивека. Смееше се и народният деятел на култ… пардон, народният поет, после изведнъж се замисли и каза: „Помнете ми думата, скъпи госпожички, това бебе един ден ще стане много добър писател. Вижте колко бързо се ориентира, какъв литературен нюх проявява още отсега…“
Госпожиците също се замислиха и взеха да ме гледат със значително по-нараснал интерес.
Тогава и през ум не ми мина, че един ден тези думи на патриарха ще се окажат пророчески.
ХОДЕНЕ ЗА ЗДРАВЕ
С Алеко Константинов, с Щастливеца, дълго време бяхме в една компания — „Софийската бохема“, както й викаха тогава. Сближаваше ни общата ни любов към хумора и сатирата и този тънък духовен аристократизъм, който бе свойствен и на двама ни. Ние просто се отделяхме като бели врани от останалата също така високоинтелигентна, но някак си по-обикновена маса на компанията.
Няма да разказвам за всичко, което сме преживели с Алеко и в България, и в чужбина (и двамата обичахме страстно да пътуваме). Ще се спра тук на нещо любопитно от човешка гледна точка, на последното увлечение на Алеко — неговото пристрастие към екологичната среда, както казваме сега, а едно време ние си го наричахме просто и ясно хубостите на България. През 1895 година Алеко изведнъж реши да „ходи за здраве“. Тогава още не бяхме стигнали до днешното „бягане за здраве“. Но и „ходенето за здраве“ в тогавашната кръчмарска и кафеджийска София беше нещо ново, необикновено, дори смайващо софийския еснаф и парвеню, дето, загрижен за печалбите и далаверите си, хич 
не го беше еня за някакви си природни красоти и екологични дадености, за някакво си духовно и физическо прераждане и облагородяване. Алеко „ходеше за здраве“ в доста далечната по него време Витоша (столицата ни свършваше до днешните булеварди „Толбухин“ и „Патриарх Евтимий“) почти всяка седмица, предимно в неделните дни. Тогава липсваха сегашните пъстри спортни туристически екипи. Алеко тръгваше на път с обикновения си редингот, с колосаната си яка и дори не сваляше тъмната папийонка, с която е фотографиран на всичките си известни портрети. Тръгваше сутрин рано, към пет часа, преди още по софийските улици да са се развикали ранобудните шопски млекари. Колко пъти искаше да завлече и мене на тези свои екскурзии, на тези свои „празници за тя¬лото и душата“, както ги наричаше, но аз, непоправимият мързелан, винаги предпочитах в неделя сутрин да се наспя хубаво и чак към обед да се кача на жигулата, да запраша към Драгалевци и да го настигна след час някъде към сегашната хижа „Алеко“.
Забелязвах го още отдалеч, със своя редингот той ясно се открояваше сред пущинака, присламчвах се тихо зад него и изведнъж надувах клаксона. Алеко винаги отскачаше стреснато, макар че това се повтаряше почти всяка неделя, просто не можа да свикне с автомобилния клаксон, ненавиждаше го.
Оттук и аз слизах от жигулата и тръгвах редом с него да споделям трудности и опасности чак до Черния връх. Но ето на, все пак има някаква несправедливост — на негово име кръстиха цяла хижа „Алеко“, по-късно и луксозен хотел кръстиха на прякора му „Щастливеца“, а на мое име няма кръстено нищо. Аз наистина съм още жив, но и тази утеха кой знае още колко ще трае. Така че би могло да се помисли, нашата културна общественост не би трябвало повече да показва дезаинтересуваност — някаква по-скромна хижичка или някакво крайпътно ханче, не бих желал да подсказвам. Все пак били сме колеги с Алеко, в един жанр сме се подвизавали, това трябва да се оцени някак.
Из „Жреците на Талия“
1984 г.
