fbpx
От категория: Разкази за всеки ден

АВТОМОБИВАЛИЦИ

Прочетох разказ от Франк Котрел Бойс, писател от Ливърпул, който си спомня, че през 1973 г. чичо му Били отишъл в Германия да гледа на живо мачареванш „Борусия Мьонхенгладбах” и „Ливърпул” за купата на УЕФА.

Англичаните спечелили купата с общ резултат 3:2. За да няма безредици, след мача германската полиция ескортирала английските запалянковци до летището, където ги очаквали чартърните им полети. Едва когато кацнал обратно в Ливърпул, чичо му Били се сетил, че е отишъл до Германия със собствения си автомобил. И автомобилът останал паркиран близо до стадиона в Мьонхенгладбах. „Какво е една кола пред такава велика победа!” – рекъл чичо Били и повече не прекосил Ламанша да си я прибере.

Нещо подобно се случи и у нас преди повече от трийсет години.

Писателят В., малко по-голям и доста по-известен от мен, ми даваше безплатни уроци (само срещу кафе) по творческо писане.

В сегашните университети (у нас и в чужбина) вече има такива курсове – водят ги известни писатели. Но тогава нямаше, затова слушах напътствията на В. Съветите му бяха най-вече практически. И практични.

– За да пробиеш – казваше той и палеше поредна цигара, (пушеше по три кутии, според него повече от Жан-Пол Сартр) – не е достатъчно само да пишеш. Трябва и да те забележат. А как ще те забележат? Като си седиш вкъщи на пишещата машина? Не, драги, трябва и ти да ходиш там, където ходят истинските писатели, да свикнат с физиономията ти, да ти научат името…

Тогава писателите, известните и утвърдените, членуваха в СБП и обитаваха кафенето на „Ангел Кънчев” 5. Там, освен кафене, в мазето имаше и столова за съюзните членове – на обяд се хранеха с купони, два вида супи, три вида готвено и десерт, вечер заведението работеше като ресторант. Някои труженици на перото със седмици не излизаха навън, само сменяха масите и етажите – от кафенето в ресторанта и обратно.

Да се влезе на „Ангел Кънчев” 5 не беше лесно. Портиер с генералска униформа седеше на входа и пропускаше само съюзните членове. Останалите досадници връщаше безапелационно.

– Ще те взема няколко пъти с мен – казваше ми В., щом му носех поредното кафе (пиеше по петнайсет дневно, според него – повече от Балзак) – ще те запозная първо с портиера. После със сервитьорите, с бармана. После ти ще почнеш да идваш сам – влизаш нахакано, поздравяваш свойски, като редовен клиент. Първо ще сядаш на крайните маси в кафенето, после, с всяко ново идване, ще влизаш по-навътре… След десетина посещения, когато свикнат да те виждат, можеш да слезеш в столовата на обяд. Няма веднага да си взимаш три яденета – супа, второ и десерт. Ще започнеш първо скромно – с една салата. След седмица-две ще минеш към супата и второто. И запомни: ще заредиш поне два разказа в джоба на сакото – ако някой се поинтересува какво пишеш, вадиш готовия разказ и му го връчваш. След някой месец ще ти излезе нещо в „Пламък”, после в „Септември” – и си готов за първа книжка! Така се става писател, мой човек, сега иди ми вземи едно кафе – двойно!

Това бяха уроците на В. – той беше добър учител, но аз не бях добър ученик. Така и не стъпих в писателското кафене на „Ангел Кънчев” 5 – не пия кафе. Може би заради това и не напредвах в писателския занаят.

Но В. напредваше – всяка година му излизаше книга. А в една година, май беше високосна, издаде три. Критиците го хвалеха в положителни рецензии, стана активист на младата художествено-творческа интелигенция, бе издигнат в ръководството на СБП…

Веднъж, заедно с други млади писатели, В. бил на творческа среща във Велико Търново. Там присъствал и председателят на Писателския съюз, известният поет Л. След срещата и обилната софра вечерта, на сутринта председателят предложил на В.: „Хайде да те карам към София!”

Поканата била приета със задоволство, както се изразяват дипломатите – В. се настанил в служебния мерцедес на Шефа и двамата прекарали пътуването в задушевни разговори на задната седалка.

Мерцедесът оставил В. пред писателското кафене на „Ангел Кънчев” 5 – всички там му завидели, когато го мярнали да слиза от черния автомобил на Шефа.

Но В. този път не се отбил в кафенето, както обикновено, а забързал към трамвая – посока Централна гара. За да вземе влака за Велико Търново – там пред хотела си бил паркирал ладата.

Чичо Били, запалянкото на „Ливърпул”, може да си зареже колата, неприбрана в германския град Мьонхенгладбах, но как българският писател да си остави ладата пред хотела в Търново?

За едната лада тогава се чакаше петнайсет години.

Михаил ВЕШИМ

Оставете коментар - участвайте в дискусията

За да коментирате под тази публикация е необходимо да сте регистриран/а в сайта на Стършел. Регистрирайте се безплатно още сега или влезте в профила си!

Още от "Стършел"

ЕДИН ЗАДРЪСТЕН КАЗУС

В Сатиричния театър „Алеко Константинов” от известно време се играе спектакълът „Една задръстена звезда” от Слав Танев и Боряна Иванова. Режисьор: Калин Сърменов. Режисьорът сигурно е този, но за авторите на текста не е сигурно. По-вярно ще е да се каже, че автор на пиесата е нашият колега, стършелът Йордан Попов, напуснал ни в края на 2015. Малко предистория: През 2015...

Продължете

Директно от играта

Здравейте, драги приятели на най-красивата игра! Днес коментаторският ни пункт е разположен в зала 12 на Градския съд, където ще проследим пряко първото за сезона открито съдебно заседание срещу Иван Петров - Изверга, подсъдим по 92 обвинения в рекет, въоръжени грабежи, документни измами и неправилно паркиране. Ще приключи ли вечното дерби между Изверга и закона, ще влезе ли той в затвора?...

Продължете

СТОКОВАТА БОРСА НА СИНА МИ

Миналата седмица от правителството ми се обадиха да погледна Плана за възстановяване на лаптопа, преди правителството да подаде оставка, за да спазим сроковете. За да кротува 2-годишният ми син, му дадох телефона. За няма и два часа оправих всички критични грешки, дадох детайлно насоки какво да включат още и накрая си взех телефона от детето. Оказа се, че нашият влязъл в...

Продължете

Върнете паролата си

Моля въведете e-mail адреса си или потребителското си име