fbpx
От категория: Класика в жанра

РАЗКАЗЪТ НА ЛОРДА

 

ВАСИЛ ЦОНЕВ (1925-2002)

На минаване през Лондон реших да се отбия при моя стар приятел – лорд Солсбъри.
Когато пристигнах, пъновете в камината бавно догаряха и хвърляха медни отблясъци по лицата на присъстващите.
Тъй като всички мълчаха, аз се присъединих към всеобщото мълчание и така си мълчахме около два часа.
Изведнъж лорд Солсбъри прокара трепереща ръка по снежнобелите си коси и промълви:
– А знаете ли, че съм само двадесетгодишен?
Ние се спогледахме със смайване.
– Уви – усмихна се тъжно лордът, – това е самата истина… И всичко се случи само в един следобед…
Ние се превърнахме на слух и лордът започна своя разказ:
– Беше един от хубавите бирмански следобеди. Аз и моят приятел – дук Манфред – излязохме на разходка из околностите на Рангун. Лъчите на залязващото слънце горяха по влажнозелените листа на джунглата, хиляди колибри трептяха с разноцветните си крила във въздуха, а някъде в далечината две палави антилопи се прескачаха. Но въпреки това великолепие някакво тайнствено предчувствие висеше над нас като някакъв огромен съхнещ чаршаф… Изведнъж хоризонтът се раздра от гръмотевица. В същия миг глутница оловносиви облаци се нахвърлиха като ягуари върху прозрачносиньото небе, погълнаха го в бездънните си търбуси и върху нас се изляха водопади и океани от мътна, топла вода.
Пришпорихме конете си и хукнахме с такава сила, че на няколко пъти едва не се препънахме в светкавиците, които трептяха, забити в гигантските дънери на боабабите и мандрагорите*.
Рев!
Повдигнахме глави и глътнахме лулите си от уплаха и смайване!
Върху нас скачаше с рев и крясък огромен черен ягуар!
Инстинктивно протегнахме ръце към кобурите си, но по средата на протягането ръцете ни увиснаха – едва сега се сетихме, че бяхме забравили пистолетите си.
Наведохме глави в очакване на своя близък край, но нов рев ни накара да вдигнем глави и да изплюем лулите си.
Върху нас скачаше с рев и писък гигантска тропическа боа.
Подадох ръка на дук Манфред и мълчаливо се здрависахме. Съдбата ни бе решена.
Но за най-голямо наше учудване върху главите ни не падна нищо.
Когато ги повдигнахме за трети път, с изненада забелязахме, че двата звяра се бяха сблъскали във въздуха и водеха там отчаяна борба на живот и на смърт.
След около половин час борбата завърши наравно – зверовете се изпоядоха до такава степен, че върху нас падна само проскубаната опашка на ягуара.
Мислено отправихме благодарствени молитви към всевишния, който явно имаше пръст в това чудесно избавление, и вдигнахме бичовете си, за да ударим конете.
Но с изненада и смайване забелязахме, че няма какво да се удря – това, което смятахме за почва, се оказа тресавище и нашите коне бяха потънали в него.
С разтуптени сърца се хванахме за ръце и хукнахме из тресавището.
Изведнъж усетих, че приятелят ми, дук Манфред, олекна.
Обърнах се и с ужас видях до мен само половината от тялото му, а останалата половина бавно се поглъщаше от един блатен крокодил.
– Виж какво, Том – каза той, – неудобно ми е да се явя пред жена ми в такъв вид. Ти върви, а аз ще остана тук.
Намерих предложението му за целесъобразно и понечих да хукна, но с болка и съжалиние забелязах, че не мога да сторя това – докато разговаряхме, бях потънал до шия в тресавището.
Може би това щеше да бъде моят печален финал, ако от джунглата не беше изскочил един разярен слон, който уви хобота си около врата ми, изтегли ме от тресавището и ме хвърли високо във въздуха с намерение да ме наниже на бивните си, когато падна върху тях.
Въртейки се във въздуха, аз хвърлих случаен поглед надолу и забелязах, че върху слона се нахвърлиха три кръвожадни бенгалски тигъра и между побеснелите зверове започна борба на живот и смърт. Счетох за по-благоразумно да остана във въздуха и изчакам изхода на битката, от която щеше да се реши от какъв звяр ще намеря смъртта си – от разярен слон или от бенгалски тигър.
Но и този път всевишният каза своята тежка дума.
Борбата на зверовете и сега завърши наравно – зверовете се изпохапаха и изпотъпкаха до такава степен, че върху влажната трева на джунглата останаха само техните бездиханни трупове.
Това беше добре дошло за мен – скочих леко върху останките им и с бърз бяг стигнах до моя дом.
Отворих вратата и изведнъж…
– …видяхте, че косите ви са побелели? – извикахме ние.
– Защо? – усмихна се учудено лордът. – Косите ми бяха съвсем черни. Но Мери, моята жена Мери, която, както навярно знаете, е твърде разсеяна, беше отишла на бала на вицегубернатора без мен.
С треперещи ръце и сърце, изпълнено с предчувствие, че онова предчувствие, което висеше още от ранните следобедни часове над мен, ще се сбъдне, бързо навлякох официалните си дрехи, препуснах в бесен кариер до двореца на вицегубернатора и когато отворих вратата, усетих как за миг косата ми се превърна на купчина сребристосин сняг.
Моето предчувствие не беше ме излъгало.
Мери, моята жена, която, както знаете, е твърде разсеяна, беше дошла на бала на вицегубернатора не с вечерна рокля, а със следобедна такава…
Когато чухме това, ние изпищяхме, а мечата кожа пред огнището се сгърчи и побеля за един миг.
Не – това беше най-жестокият разказ, който бях чувал в живота си!

Оставете коментар - участвайте в дискусията

За да коментирате под тази публикация е необходимо да сте регистриран/а в сайта на Стършел. Регистрирайте се безплатно още сега или влезте в профила си!

Още от "Стършел"

СТОКОВАТА БОРСА НА СИНА МИ

Миналата седмица от правителството ми се обадиха да погледна Плана за възстановяване на лаптопа, преди правителството да подаде оставка, за да спазим сроковете. За да кротува 2-годишният ми син, му дадох телефона. За няма и два часа оправих всички критични грешки, дадох детайлно насоки какво да включат още и накрая си взех телефона от детето. Оказа се, че нашият влязъл в...

Продължете

КОНКУРС “ЗИМНИ ПРАЗНИЦИ”

ПРАЗНИЧНО КАФЕ Пенсионерският клуб беше саморъчно направена постройка пред блока, вътре с печка кюмбе и чистак новичка машина за кафе, подарена от внука на дядо Марин – клубния председател. Тя бе от най-модерните, които сами мелят кафе, сами правят всичко, даже и говорят на няколко езика. Старците така употребиха машината, че тя заговори на китайски и когато трябваше да й се...

Продължете

Докато на Борисов му е много „вътрешно”, Иванчева е вътре

На пръв поглед между двата случая има общи неща – подхвърлени пачки евро и златни кюлчета в чекмеджето на нощното шкафче на единия и 70 хиляди евро в автомобила на другата. Обстоятелство, доказало безпощадно ясно, че паричната единица на еврозоната вече се е наложила като универсално разплащателно средство в определени среди на висшето общество, докато депутатите все още умуват дали да...

Продължете

Върнете паролата си

Моля въведете e-mail адреса си или потребителското си име