Януари в Банско. Седим с жена ми в механа. Идва келнерът и се обляга с двете си длани на масата. „Шо че поръчате?”- втренчва се в мен. „Две кървавици на скара с кисело зеле и половинка вино”, стройно отговарям аз.
Той се обръща, без да каже нищо, после рязко извива врат към мен: „Ем’ женската ти шо че пие?”. Решил е, че половин литър вино не може да я включва и нея. После изчезва.
Като ви казвам „изчезва”, то не е случайно. Той изчезна завинаги. Чакаме половин час поне вилици да донесе, става вече час, гледаме изнемощели в посоката на изчезването. Престрашавам да питам негов колега „Какво става?”
Той се сепва от унеса, в който се движи: „Нема го. НапуснА”.
„Не се шегувайте. Чакаме повече от час, гладни сме”.
А той: „Ми яз к’во да напраим. СкарА се нещо с управитело, фърли престилката и си бегА”.
Разлог, пролет, първокласно спа. Лягам си малко късничко, но се събуждам рано-рано с кървав гердан около врата. Завивката – подгизнала.
Вечерта камериерката, 70-годишна местна бивша пастирка, без да иска, счупила крушката на нощната лампа, надвесена над възглавницата. Баба Кера уж почистила стъклата от леглото, ама поради старческо далекогледство не обърнала внимание на няколко фини стъкла. И аз като съм се въртял през нощта, съм ги ползвал като макетно ножче.
По-интересно е развитието на сутринта. Лекарката в хотела ми хакна една противотетанусна инжекция в корема, управителката не ми повярва, но все пак прати баба Кера да ми донесе една кофа лед с една бутилка родно „шампанско” от 4 лв. шишето. В 8 часа сутринта – първа помощ и жест на извинение!
Ахтопол, преди седмици. „Ало, здравейте, хотел „Двата брата” ли е?”
„КазвайтИ!”, заповяда хриплив глас отсреща.
„Имате ли сводобна стая за петък и събота?”, питам смирено.
„Пак софЯньец”, чувам в слушалката. “Абе вие, софЯнците, що не дойдИтИ някой път през работнътъ сьедмицъ, бе, ми само ни побъркватИ през уикенда?”, карат ми се отсреща.
Реших, че точно този хотел не ми е присърце. От самото начало разговорът нещо не потръгна.
„Слънчака”, преди дни. Хотелът е със закуска, но в друг, уж първокласен хотел, на половин километър от него. Цъфваме към 10 сутринта, около блок масата има плътни заграждения от гладни. През рамо успяваме да видим платата. Нарязан лук, цели китки магданоз, цели чушки, скумрия в доматен сос от консерва, чай от горена захар. Е, имаше и тесто в изобилие – от онези замразените, но недостатъчно размразени бутерки с различна форма, но все така празни откъм съдържание. Боб чорба за спешни случаи и пържени кренвирши за тези на протеинова диета. Жълти крайпътни джанки като единствен представител на залятата с прекрасни плодове България.
Първо и последно посещение.
Боже, защо така ни наказваш? Дал си ни пясъчни плажове и топло море, синьо-зелени планини за туризъм и изобилие от враждебни и некадърни хора в туризма? Защо позволи това късче от рая да стане топ алкохолна дестинация, в която се възцари пиенето на екс и после балконинг – скачане от висок етаж в басейна пред хотела? Защо, Боже, позволяваш да се съсипе тази кукленска страна?
Туристически министри, защо в Слънчака загиват всяка година англичани, защо паркингите струват често по-скъпо от нощувката, защо по западните телевизии рядко има реклами на страната ни и туристическото лого на България е издържано в стил „говно”?
Защо всяка година губим по около 1.5 млрд. евро от културен туризъм? Защо за Стоун Хендж знаят и баба, и внуче по света, а за първите градове в Европа – Града на птиците и Соления град до Провадия, визникнали 2000 г. преди английските камъни – никой? Защо „крием” най-старото злато в света от варненския некропол, представено от 800 накита почти 24-каратово злато?
Това не е туризъм, това е ганьовщина, „потуризъм”.
Но, хайде, стига негативизъм, да разпуснем, да заредим батериите. Барман, пусни Кондьо и дай една „инклузивна“ ракия – от оная, бидонлийката!”
Чавдар Цолов
Януари в Банско. Седим с жена ми в механа. Идва келнерът и се обляга с двете си длани на масата. „Шо че поръчате?”- втренчва се в мен. „Две кървавици на скара с кисело зеле и половинка вино”, стройно отговарям аз.
Той се обръща, без да каже нищо, после рязко извива врат към мен: „Ем’ женската ти шо че пие?”. Решил е, че половин литър вино не може да я включва и нея. После изчезва.
Като ви казвам „изчезва”, то не е случайно. Той изчезна завинаги. Чакаме половин час поне вилици да донесе, става вече час, гледаме изнемощели в посоката на изчезването. Престрашавам да питам негов колега „Какво става?”
Той се сепва от унеса, в който се движи: „Нема го. НапуснА”.
„Не се шегувайте. Чакаме повече от час, гладни сме”.
А той: „Ми яз к’во да напраим. СкарА се нещо с управитело, фърли престилката и си бегА”.
Разлог, пролет, първокласно спа. Лягам си малко късничко, но се събуждам рано-рано с кървав гердан около врата. Завивката – подгизнала.
Вечерта камериерката, 70-годишна местна бивша пастирка, без да иска, счупила крушката на нощната лампа, надвесена над възглавницата. Баба Кера уж почистила стъклата от леглото, ама поради старческо далекогледство не обърнала внимание на няколко фини стъкла. И аз като съм се въртял през нощта, съм ги ползвал като макетно ножче.
По-интересно е развитието на сутринта. Лекарката в хотела ми хакна една противотетанусна инжекция в корема, управителката не ми повярва, но все пак прати баба Кера да ми донесе една кофа лед с една бутилка родно „шампанско” от 4 лв. шишето. В 8 часа сутринта – първа помощ и жест на извинение!
Ахтопол, преди седмици. „Ало, здравейте, хотел „Двата брата” ли е?”
„КазвайтИ!”, заповяда хриплив глас отсреща.
„Имате ли сводобна стая за петък и събота?”, питам смирено.
„Пак софЯньец”, чувам в слушалката. “Абе вие, софЯнците, що не дойдИтИ някой път през работнътъ сьедмицъ, бе, ми само ни побъркватИ през уикенда?”, карат ми се отсреща.
Реших, че точно този хотел не ми е присърце. От самото начало разговорът нещо не потръгна.
„Слънчака”, преди дни. Хотелът е със закуска, но в друг, уж първокласен хотел, на половин километър от него. Цъфваме към 10 сутринта, около блок масата има плътни заграждения от гладни. През рамо успяваме да видим платата. Нарязан лук, цели китки магданоз, цели чушки, скумрия в доматен сос от консерва, чай от горена захар. Е, имаше и тесто в изобилие – от онези замразените, но недостатъчно размразени бутерки с различна форма, но все така празни откъм съдържание. Боб чорба за спешни случаи и пържени кренвирши за тези на протеинова диета. Жълти крайпътни джанки като единствен представител на залятата с прекрасни плодове България.
Първо и последно посещение.
Боже, защо така ни наказваш? Дал си ни пясъчни плажове и топло море, синьо-зелени планини за туризъм и изобилие от враждебни и некадърни хора в туризма? Защо позволи това късче от рая да стане топ алкохолна дестинация, в която се възцари пиенето на екс и после балконинг – скачане от висок етаж в басейна пред хотела? Защо, Боже, позволяваш да се съсипе тази кукленска страна?
Туристически министри, защо в Слънчака загиват всяка година англичани, защо паркингите струват често по-скъпо от нощувката, защо по западните телевизии рядко има реклами на страната ни и туристическото лого на България е издържано в стил „говно”?
Защо всяка година губим по около 1.5 млрд. евро от културен туризъм? Защо за Стоун Хендж знаят и баба, и внуче по света, а за първите градове в Европа – Града на птиците и Соления град до Провадия, визникнали 2000 г. преди английските камъни – никой? Защо „крием” най-старото злато в света от варненския некропол, представено от 800 накита почти 24-каратово злато?
Това не е туризъм, това е ганьовщина, „потуризъм”.
Но, хайде, стига негативизъм, да разпуснем, да заредим батериите. Барман, пусни Кондьо и дай една „инклузивна“ ракия – от оная, бидонлийката!”
Чавдар Цолов
