БАЛТОНЪТ НА ДЕПУТАТА ОТ СКУПЩИНАТА
На Никулден стана нещо, което може да се случи само на мен. През този ден аз ходех от къща на къща и поздравявах всички по случай празника, като се придържах стриктно към списъка, който състави жена ми, слагайки го в десния джоб на балтона си.
И ето, на излизане от една къща бръкнах в джоба, за да погледна още веднъж слисъка, но вместо него напипах там цял куп книжа и хартийки. Разглеждайки учудено тези хартийки, за мое пълно изумление осъзнах, че на раменете ми е балтонът на депутата от скупщината. Веднага изтичах обратно да го намеря, но той облякъл моя балтон и тръгнал да честити на други свои познати. Можете да си представите как изглеждахме ние двамата – аз, с балтона на депутата от Скупщината, и той, депутат от Скупщината, с балтона на фейлетонист. У мен веднага се породи нужда да побегна нанякъде, въобразявайки си, че джобовете ми са пълни догоре с депутатската заплата.
В това време депутатът едва се мъкнеше по улицата, взирайки се в околните като беден фейлетонист, чиято плата стига колкото да не умре от глад. Засърбяха ме ръцете да претърся депутатските джобове – не за да намеря депутатската заплата, тъй като прекрасно знаех, че нея депутатите веднага внасят в книжка, а само колкото с крайчеца на окото да надзърна в хартийките – в този архив, който всеки депутат носи в джоба си и където намират израз най-съкровените желания на народа. Щом като ме засърбяха ръцете, аз естествено трябваше да ги начеша. Помислих и за своите скъпи читатели – без съмнение и за тях тук ще се намери нещичко. На първата хартийка, която попадна в ръцете ми, беше речта на господин депутата за предстоящите обсъждания на бюджета. Речта бе доста дълга, съставена от три различни ръкописа с безброй зачерквания и поправки. Хартията беше поизмачкана и изтъркана – явно бе изтърпяла немалко мъки в ръцете на почитаемия господин депутат, който трябваше да я научи наизуст.
Ах, Господи Боже мой, представете си каква наслада, какво удоволствие изпитвах. Господин депутатът, ако вече е обявено неговото изказване, чака реда си, а неговата реч се крие в джоба на балтона ми или казано по-точно, в джоба на неговия балтон, който в момента е на гърба ми; а нали в този джоб е не само речта му, но и множеството писма от народа. Собственик на хан моли господин депутата да премести околийския писар в друга околия или даже в друг окръг, понеже този писар е истински „деспот“ и целият народ страда от него, за което според автора на писмото свидетелства фактът, че писарят е наложил глоба заради калта в двора на хана. В друго писмо избирателят моли депутата да се постарае да убеди Скупщината да издаде специален указ, според който синът на избирателя да бъде обявен за негоден за военна служба. В трето писмо избирателят съветва депутата да предприеме нужните стъпки за премахване на горските, понеже не носят полза на народа. Още едно писмо – човек жени сина си и моли депутата да направи така, че скупщината да го освободи за пет години от плащане на данъци на основание, че да жениш сина си, да сгодяваш дъщеря си и да строиш нова къща си е едно и също. Следващият кореспондент пише така: „От детството си мечтаех да стана кмет – и ето сега, като навърших пълнолетие и гласувах за Вас като депутат, аз имам всички основания да смятам, че народът ще ме избере на тази длъжност – той обаче не иска. Моля те, уреди някакси тази работа, заповядай народът да ме избере за кмет!“. С такива молби, желания и предложения е пълен джобът ми. Жена моли да заповядат на мъжа є да не я зарязва. Селски писар иска да влезе в университета и се обръща към депутата за помощ. Общински кмет настоява депутатът да заповяда на околийския началник да не го гони за това, че е профукал парите, събрани от данъкоплатците на общината. И т.н., и т.н.
Нима някой може да изпълни всички тези настойчиви молби? Аз например не мога – не толкова затова, че нямам право, колкото поради факта, че нямам собственост върху балтона. Нещо повече, аз самият искам да прибавя към всички тези молби и своето желание – искреното си желание възможно най-бързо да се намеря в своя собствен балтон, който купих тази неделя и даже още не съм го изплатил. Воден от това желание, не можах да измисля нищо друго, освен да тръгна към Скупщината, което и сторих на следващия ден. Бях сигурен, че ще позная своя депутат, и не сбърках.
В Скупщината обсъждаха въпроса за бюджета. Аз скромно седях в една от ъгловите галерии, внимателно следейки случващото се. Един след друг заставаха на трибуната ораторите, за чиито изказвания биде обявено още преди три дни. Накрая дойде ред и на депутата, който стана и започна да си рови из джобовете. Най-напред пъхна ръка в десния джоб, после в левия, и колкото повече търсеше, толкова по-смутено ставаше лицето му. Най-подир измъкна от джоба си някаква хартийка и започна да чете. Представете си как заподскача сърцето ми от радост. Това е той! Това е той! Това е той!
Депутатът прочете няколко реда и като видя, че моят фейлетон никак не прилича на неговата реч, съвсем се обърка. Преди да замълчи, той произнесе фразата, отдавна станала класическа: „Това е всичко, което исках да кажа“. Депутатите от Скупщината дори не забелязаха, че им четат някакъв смешен фейлетон без отношение към обсъждания въпрос – така или иначе в последно време много от тях излизаха с весели шеги и рядко говореха по същината на въпросите.
Така аз намерих балтона си, а когато се срещнах с депутата, за да му върна неговия, той ми рече:
– Чухте ли как говорих? Накарахте ме да се смутя, но в крайна сметка успях да се измъкна!
– И Вие ме накарахте да се смутя, господин депутат.
– Да, и за Вас ще да е било много неудобно – нали ръкописът на фейлетона беше у мен. Любопитен съм какво бихте отпечатали днес във вестника, ако не бяхте ме намерили.
– Бих отпечатал Вашата реч за бюджета, господин депутат. Тя лесно би могла да мине за смешен фейлетон.
Превод:
Рачо Чавдаров
