Колата наистина беше много шик. Бял, спортен мерцедес, двуместен, с червени кожени седалки. Не беше точно „моята чаша чай“, както казват французите, но това бижу просто 
плачеше за една висока блондинка, която да вее дългите си коси по вятъра на кея в Сан Тропе. Жалко, че бях доста далече от всичко това, затова гледах автомобила, както казва Шопенхауер: „С истинската естетическата наслада, която налага пълното отсъствие за притежание на наблюдавания обект.“
– Хубава кола, нали – чух мъжки глас зад себе си.
– Много хубава – отвърнах аз и продължих да се занимавам с лулата си.
– И много лошо паркирана– гласът придоби малко по-строги нотки и това ме накара да се обърна. Зад мен стоеше някакав жандарм с три нашивки. По поза и по израза на лицето той веднага ми напомни фотографията в стария ми учебник по френски „Може“, в който освен Айфеловата кула и Мулен руж имаше и снимка на двама жандарми с лаконичния текст: “А жандармите във Франция приличат на колегите си от цял свят.“ Всъщност как ли би могло да бъде и иначе? Затова реших да се съглася и да „затворя страницата“.
– Да, г-н офицер. Много лошо е паркирана – при това явно изчеткване просто чух как костите му изпукаха от удоволствие, но той се овладя бързо и продължи. – Да паркира така може само човек, който иска да покаже, че стои над закона. Но пред закона всички сме равни!
Опаа – помислих си аз, – тоя няма да ме остави на мира, ама аз съм свободен гражданин в свободна държава и хич не съм длъжен да го слушам. Затова продължих да тъпча лулата си и даже му обърнах малко гръб. Хем да не го обидя много, хем да му покажа своята независимост.
– А Вие от колко време сте се паркирали тук – продължи, видимо с желание да си общуваме, моят събеседник. Не му направих забележка, че да се пуши на тротоара не означава да се „паркира“ нито да се „акостира“, но човекът видимо носеше професионалната си деформация. Пък и да коригирам френския на французин в униформа можеше да ми докара непредвидими усложнения, затова посочих триетажния женския рай зад мен и отвърнах с въздишка.
– Близо час. Жена ми търси някаква блузка в „Монопри“.
– О, значи докато излезе, ще имам време да прегледам документите Ви – протегна ръка с неприкрита ирония в гласа жандармът.
Какво можех да направя? Подадох му личната си карта, която, като издадена във Франция, сигурно му говореше без акцент. Мъжът я повъртя доста недоволно в ръцете си и без да ми я върне, попита отново.
– А документът Ви за правоуправление?!
– Шофьорска книжка, искате да кажете? – тоя административен език винаги ме е ядосвал много – Ами нямам такова нещо!
– Как така нямате – още по-строго ме изгледа мъжът в униформа, – в днешно време кой няма документ за правоуправление?
– Ами аз нямам. Собствено имам, издаден е на времето в България, но се търкаля някъде по чекмеджетата.
– Ахаа – жандармът остана доволен от правилността на съждението си и се усмихна с нескрита ирония, – значи имате, но не го носите-е. Ч-у-д-е-с-н-о-о! И кой кара колата ви, моля?
– Ами жена ми. Защо?
– А, нищо, нищо – продължи с още по-широка усмивка моят нов познат.– Ами тогава сега ще є направим една малка глобичка, която сигурно ще є струва малко повече от блузката.– И като се подпря фамилиарно на капака на белия мерседес, извади кочан и започна да пише акт. Сигурно щеше и да го завърши, когато чух до нас нервния глас на жена си.
– Нищо няма в този магазин! Хайде забързай се малко да прескочим до „Галери Лафайет“ докато не са затворили.
– Момент, госпожо – вдигна очи от съчинението си жандармът, – тъкмо да ви допиша акта и ще Ви помоля да си паркирате правилно колата.
– Ами да – избухна в нервен смях жена ми – само това остава да правя. Да паркирам хорските коли по улиците. Вие за каква ме взимате. За маневрист на магазина ли?
Дръпнах си бързо личната карта от онемелия пазител на реда и заситних по навик зад жена си. Видимо ще трябва да си допуша лулата на другия тротоар. След две крачки се обърнах и му вдигнах рамене за сбогом. Той ми отвърна със същия жест. В очите му прочетох сълзата на извечната мъжка солидарност. Видимо и мъжете във Франция приличат на мъжете от цял свят.
Жан Соломонов
