Звъни ми телефончето. Гледам – руски номер. Препотявам се. Викам си: чакай, там някъде дължа ли пари? Не. Бърша потта. Това продължава да звъни. Прекръствам се, вдигам.
– Ало?
– Опа, Гената е!
– Извинете?
– Няма за какво да се извиняваш, Мануил Богданович, аз ти звъня, аз ще се извинявам! Работа си търся!
– Чудесен български говориш, ама кой Гена си бе, да ме прощаваш?
– Бе Пригожин бе, началство! Човекът с кетъринга! Сьомга на клечка, чер хайвер, шато „Геленджик“, сешшсе?
Оставям апарата, търкам очи, бъркам си в ушите с домашния ключ. Трябва да ми се е сторило. Пак взимам телефона.
– Кой си, викаш?
– Викам, щото около мене се стреля. При-го-жин, ти собствения си български разбираш ли го бе, началство?
– Бе аз български разбирам, ма ти си някакъв зевзек отсреща. Пари през балкона нямам да мятам.
– Не съм ало-измамник, бе, брато, честен предприемач съм. Нещо ако ти трябва, доставям по домовете: кубчета ананас на клечка, жигульовско пиво в кристални чашки за водчица, африканска държавица с кобалтови мини – само тая седмица три на цената на две!
– А бе, Гена ли си, какъв си, ти що се шегуваш с мене? Аз съм беден български автор, какво ме бъзикаш тука, трол такъв!
– Шефче, недей с грубо бе, троловете ги рапуснах. Работа си търся, уволниха ни от Белокаменната, хляб не остана за момчетата, двайсет хиляди пандизчии са ми легнали като сирачета на ръцете, украинците ги стрелят, нашите ги стрелят, Лукаш не ни иска… Ти си човек добър, християнин си, помогни!
И тука почвам да загрявам, че обаждането е истинско.
– Ма нямам кинти да ти храня пандизчиите бе, Гена! Към грешния човек си се обърнал. Направи си там харакири, завещай ги твоите негодници на Хага и не ме занимавай!
– Не затваряй, Мануил Богданович, ти баща, ти майка, като на икона ти се моля, не затваряй телефона! Недей и ти като Вова да ми разбиваш сърцето! За тебе аз не една, не две, ами цяло съветско съюзче от африкански държавици ще направя, само ме вземи на работа, мене, сиротния наемник! Джон Хокууд ще ти стана! Безплатен кетъринг ще ти карам с БТР-чето, само шейсет на сто ще ти взимам от бевепето на освободените територии, Македония ще ти завоювам, Люксембург ще додам, само ме вземи на работа, президент ще те обявим. Пожизнен! Даже и пост мортем, вечен, като Ким Ир Сен!
Признавам си, изкуших се. Мина ми през акъла, че ще си учредя академия и литературна награда на свое име – и сам ще си я давам всяка година, и ще задължавам черните студентки по глишевистика в освободените територии да учат книгите ми наизуст. И кетърингче ще ми карат момчетата – шпротички, сметана, бородински хляб… Обаче хуманизмът победи. Затворих телефона. Изключих апарата. Извадих му батерията. Не смея да го пусна отново, че ще вземе да звъни пак тоя Мефистофел, а втори път не знам ще устоя ли.
Манол Глишев
