Филип Трифонов
Да достигнеш със сериозно послание до публиката чрез силата на интелигентен оздравителен смях е приоритет за великаните в литературата от Гогол до Хашек, Илф и Петров, Джоузеф Хелър и още (не са много)… Този модел присъства в повечето от филмите на режисьора Людмил Кирков. „Оркестър без име“ е своеобразен връх в това направление, започнало с „Шведски крале“. Тези върхове в киното ни са немислими без автори като Никифоров, Мишев и Стратиев и без актьори, открояващи се с чувството си за хумор. Съвместната им работа с Кирил Господинов в „Шведски крале“, продължила в „Момчето си отива“ и „Не си отивай“, на която бях свидетел, напомня как кислородът невидимо действа и разпалва огъня. Преди началото на снимките Киро слуша и кима, докато режисьорът говори. После Киро говори, а Людмил кима и преди да изкомандва „Камера!“, му подвиква: „Киро, пиши!“
И Киро „пише“… свои текстове, а Людмил сякаш не може да удържа смеха си. Провиква се: „Стоп!“, по някое време и прихва на воля. Киро го пита: „Как беше?“, и без да чака отговор, предлага нова хрумка за следващия дубъл, завършвайки предложението си с „Може ли?“. „Може!“ – отговаря режисьорът и самият той му предлага още нещо и още нещо и става все по-забавно. В „Оркестър без име“ към репликата на Катя: „Ще ви изпея една песен за любовта и за морето“, Людмил предложи тя да добави „и още нещо“. „Какво да добавя?“ – съгласява се Катя. „Още нещо“ добави и нищо повече!“ „Ще ви изпея една песен. За любовта, морето и… за лодките може ли?“, не схваща тя. „За любовта, морето и още нещо“ кажи! А кое е това нещо, не уточнявай!“
На пръв поглед е нищо, но съвсем друго се получи.
Антуражът му включваше актьори от неговото поколение, които обогатяваше със следващите генерации. Казаното от колегата Георги Мамалев, че „не е важно в колко, а в какви филми си участвал“, перифразирано може да звучи: „Кажи ми с кои режисьори си работил, за да ти кажа в какви филми си участвал!“ Людмил беше от режисьорите, при които, ако си участвал в негов филм, имаш сертификат за качество. Нещо като хаджийско звание в актьорската професия. Като Кирил-Людмил Господинов, Филип-Людмил Трифонов или Павел-Людмил Поппандов. Ако трябваше да избирам тогава между главна роля при Людмил Кирков или звание „заслужил артист“, за миг не бих се поколебал да избера първото.
Интересното е, че имах щастието да се снимам в три филма на Людмил, но много малко неща мога да си спомня за него като човек извън снимачната площадка. Ясно помня какво удоволствие съм изпитвал по време на снимки във Враца в „Момчето си отива“. Не беше известен в днешния смисъл на думата. Хората знаеха „Шведски крале“, „Момчето си отива“, „Оркестър без име“. „Кратко слънце“ не беше стигнал до тях по обективни причини. Харесваха филмите му, гледаха ги по няколко пъти. В едно предаване всички случайни минувачи обичаха „Момчето си отива“ и „Оркестър без име“, но кой е режисьорът или не знаеха (това не е работа на зрителя), или посочваха Рангел Вълчанов. Своеобразен връх в съотношението „отлични филми – непознат режисьор“ като брат близнак на Людмил Кирков беше… ето, и аз не помня името му. А е направил два от петнайсетте по моята класация най-добри български филми: „Куче в чекмедже“ и „С деца на море“ (Димитър Петров – б. ред.). Но е нужен талант и за популяризиране на името на режисьора, особено в ония години.
Из книгата
„И един ден, когато стана писател…“
Изд. „Рива“, София, 2023 г.
