АРИСТОКРАТКА

Григорий Иванович шумно въздъхна, изтри брадичка с ръкав и започна своя разказ:

– Знаете, братлета, хич не ги обичам женските с капели. Носи ли една жена капела, носи ли копринени чорапи, държи ли освен туй кученце в ръце, има ли и златен зъб – такава за мене е само аристократка и нищо друго и не я смятам за жена, ами за една кръгла нула.

Е, вярно, на времето си и аз бях се увлякъл по една аристократка. Разхождах се с нея, на театър я водех. Та в театъра точно се случи тая история. В театъра си разкри тя своята идеология до дъно.

Срещнах я, значи, в двора на кооперацията. На събрание. Гледам аз една такава кокона. С фини чорапи, със златен зъб.

– Отде си – викам, – гражданко? В кой апартамент живееш?

– В седми – казва.

– Е, хубаво – казвам.

И веднага някак ужасно ми се хареса. Взех често да се отбивам у нея. В седми апартамент, де. Често, значи, ще отида там като официално лице. С други думи: какво е положението, гражданко, с водопровода и тоалетната? Работи ли?

– Да – отговаря тя, – работи.

И все току позатяга памучната кърпа на главата си – и ни думичка повече. Само върти очи. И златният зъб в устата току проблясва. Наминавах тъй около месец при нея – свикна тя, почна да отговаря вече по-подробно. С други думи: „Благодаря, Григорий Иванович, водопроводът работи.“

Днес тъй, утре тъй, взехме да излизаме на разходки по улицата. Като излезем навън, все ме кара да я хващам под ръка. Хвана я аз под ръка и меря така с нея улицата напред-назад като някой бунак. Хем не знам какво да говоря, хем пред хората ми неудобно. Да, ама един път ми казва:

– Защо – вика – все по улиците ме водите? Та вече свят взе да ми се вие. Като кавалер и човек на властта да бяхте ме завели на един театър например.

– Може – казвам.

И не щеш ли, точно на следващия ден партийната организация раздаваше билети за опера. Единия билет можах да взема аз, другия пък пожертва за мен Васка шлосера. Хич и не погледнах билетите, а те на различни места. На моя мястото му долу в партера, а на Васкиновия – чак горе в галерията.

Та отидохме, значи, с нея. Седнахме в театъра. Тя седна на моето място, а аз на Васкиновото. Седя аз горе при ангелчетата и нищичко не виждам. И само като се наведа през парапета, нея виждам. Макар и много лошо.

Попрозявах се, попрозявах – па слязох долу. Гледам – антракт. А тя се разхожда из коридора през тоя антракт.

– Здравейте – казвам.

– Здравейте.

– Интересно – казвам – дали работи водопроводът тук?

– Не знам – казва.

И току се мушна в бюфета. И аз подире є. Разхожда се тя из бюфета и все към тезгяха є очите. А на него една дълга чиния. В нея – разни пасти.

Пък аз, гъсокът му с гъсок, буржоата му мръсен, само се въртя около нея и току є предлагам.

– Ако желаете – казвам, – може да си хапнете една пастичка, не се стеснявайте. Аз ще платя.

– Мерси – казва тя.

И изведнъж се понася към чинията с една такваз развратна походка, айде цоп – една паста с крем и почва да нагъва.

А с парите положението обсайт. Най-много за три пасти. Нагъва тя, пък аз шаря по джобовете, опипвам с ръка колко са парите. А те – да не ти разправям.

Изяде тя пастата с крем и цоп – втора. Чак изпъшках. Но нищо не казвам. Обзе ме някаква си аристократическа стеснителност. Един вид – кавалер, пък безпаричен.

И подскачам аз около нея като някакъв петел, а тя току се киска и все гледа да є направя някакъв комплимент.

Казвам аз:

– Не е ли време вече да сядаме в театъра? Може да е звънял вече звънецът.

А тя отговаря:

– А-а, не!

И взима трета паста. Казвам аз:

– Не е ли много на гладен стомах? Да не ви се заповдига после? А тя:

– Не – казва, – свикнали сме. И взима четвърта.

Че като ме удари кръвта в главата.

– Оставяй я бързо в чинията – казвам.

А тя се изплаши. Тъй зяпна, че є се видя златният зъб в устата.

А мен все едно като да беше ме ухапала конска муха. Каквото ще да става, викам си, но край на разходките с нея.

– Оставяй я – казвам, – дявол да те вземе!

И тя я остави. А аз се обръщам към бюфетчията:

– Колко ви дължа за трите изядени пасти?

А бюфетчията се държи индиферентно – прави се на ампе.

– Дължите ми – казва – толкова и толкова за четирите изядени парчета.

– Как – казвам – четири! Нали четвъртото е в чинията.

– Не – отговаря той, – въпреки че е в чинията, то е нахапано и има на него следа от пръст.

– Как ще е нахапано, моля ви се – казвам, – това са просто ваши смешни измишльотини.

А бюфетчията се държи индиферентно, върти нещо ръце пред муцуната.

И то се знае, сбра се сума народ. Все експерти. Едни казват – нахапано, други – не.

А аз взех, че си изтръсках и двата джоба – и, разбира се, на пода нзпопадаха най-различни боклуци – смеят се хората.

Преброих парите – таман за четири парчета. Е, майка му стара, само дето спорих толкоз!

Заплатих. И се обръщам към дамата.

– Дояжте си я – казвам. – Платена е.

Но дамата не мръдна. Неудобно є е да я дояде. Не щеш ли, някакъв байно взе, че си напъха гагата.

– Дай – вика, – аз ще я доям.

И я дояде, мръсникът. За моя сметка.

Седнахме пак в театъра. Догледахме операта. И право вкъщи.

А като влязохме вкъщи, тя ми рече с нейния си аристократически тон:

– Стига вече с тези ваши свинщини. Който няма пари, не трябва да излиза с дами.

Пък аз є отговарям:

– Извинете за израза, но не е в парите щастието.

Така се разделихме с нея.

Не ги обичам аз аристократките.

1923 г.

БАНЯ

Разправят, граждани, туй в Америка баните били отлично нещо. Отива си например гражданинът с колата, хвърля си бельото в специално там чекмедже и влиза да се мие. Хич се и не безпокои – от изчезване или задигане, де – и номерче дори не си взима. Е, случва се сигур някой по-неспокоен американец да рече на баняджията:

– Гут бай, тъй де – пази ми дрехите.

И толкова.

Изкъпе се американецът, върне се обратно и веднага чисто бельо му се подава – изпрано и изгладено. Партенките му сигур бели, от сняг по-бели. Долните му гащи зашити, окърпени. Живот, ти казвам!

И нашите бани си ги бива. Но не чак толкоз. Макар че можеш да се изкъпеш.

При нас само че с номерцата е голяма беля. Миналата събота отидох на баня – нали няма как до Америката да ходя, – две номерца ти дават. Едно – за бельото, друго – за палтото и шапката.

Да, ама де да дене гол човек тез номерца? Просто няма къде. Джобове няма. Един корем и крака. Жива мъка с тез номерца. Не можеш ги върза на брадата, я.

Е, закрепих някак на краката по едно номерче, та да се не загубят отведнъж. Влязох в банята.

Сега пък ти се мандахерцат тез номерца по нозете. Неудобно ти да вървиш. Пък трябва да вървиш. Нали тас ти трябва. Какво ще е туй миене без тас? Жива мъка.

Почвам да търся тас. Гледам, един гражданин се мие с три таса. В единия стъпил, в другия си сапунисва кратуната, а третия придържа с лявата ръка, да не му го дигне някой.

Дръпнах го аз, исках между впрочем да го взема, ама гражданинът го не пуща.

– Ти какво – вика, – крадеш чужди тасове? Като те фрасна с тоя тас по чутурата, свитки ще ти излязат.

Аз казвам:

– Не ти е това царският режим – казвам, – че да фраскаш с тасове. Гледай – казвам – какъв егоизъм! Че нали – казвам – и другите трябва да се измият. Това да не ти е нещо театър – казвам.

А той си обърна задника и се мие. Няма пък, викам си, да му стоя диван чапраз. То сега, викам си, тоя нарочно ще се мие три дена.

Зарязах го.

След един час, гледам, някакъв байно се заплесна и изпусна таса от ръцете си. За сапуна ли се наведе, замечта ли се нещо, не знам. И аз му дигнах тасчето…

Е, имам си вече и тас, но няма пък де да седна. Какво ли миене ще е туй – прав! Жива мъка.

Няма що. Стърча прав, държа таса в ръка и се мия.

А наоколо ми, боже милостиви, като се разпрали, та дим се дига! Един си жули панталоните, друг си търка гащите, трети извива нещо. Само че уж се измил – пък все си такъв мръсен. Отвсякъде те пръскат, дяволите му проклети! И такъв шум се дига от тая работа, че ти се отщява да се миеш. Хич не виждаш де натриваш сапуна. Жива мъка.

Майната му, викам си. Вкъщи ще се домия.

Излизам в съблекалнята. Дават ми дрехите срещу номера. Гледам – всичкото мое, а панталоните – не.

– Граждани – казвам, – моите имаха дупка ей тук. Пък на тез ей къде е.

А баняджията казва:

– Ние – вика – не сме сложени тук за дупките. Да не ти е туй театър – вика.

Хубаво. Обувам тез панталони и отивам за палтото. Не го дават – номерчето искат. Пък аз съм го забравил на крака. Трябва да се събувам. Свалих панталоните, търся номерче – няма номерче. Връвчицата тук, на крака, а картончето го няма. Разкиснало се.

Подавам на баняджията връвчицата – не ще.

– Срещу връв – казва – не давам. Че то – казва – всеки гражданин може да си нареже колкото си иска връвчици и да те прати за зелен хайвер. Почакай – казва, – като се разотидат хората, ще ти дам, което остане.

Аз казвам:

– Абе братле, ами ако остане някоя дрипа? Да не ти е това театър! – казвам. – Дай го – казвам – срещу отличителните белези. Единият джоб – казвам – е отпран, другия го няма. Колкото за копчетата – казвам, – горното стои, а долни не се предвиждат.

Даде го все пак. И връвчицата не взе. Облякох се аз, излязох на улицата. Изведнъж се сетих – забравил съм сапуна.

Върнах се отново. Не пущат с палто.

– Съблечете се – казват. Аз казвам:

– Граждани, не мога трети път да се събличам. Това да не е театър – казвам. Дайте тогава поне стойността на сапуна.

Не дават.

Като не дават – не дават. Тръгнах си аз без сапун.

Разбира се, читателят може да полюбопитства: каква е пък тази баня? Къде е? Адресът?

Каква ли? Най-обикновена. В която се влиза срещу десет копейки.

1924 г.