ПРИКЛЮЧЕНИЕТО МИ С БАРАКУДА

Преди няколко години, когато френският институт в Хаити ме покани да изнеса литературна беседа на тема по мой избор, не се поколебах нито за миг: избрах героизма. Това е тема, която ми е близка. Прекарах часове в библиотеката си, за да проуча въпроса. Опасността, смелостта, саможертвата не криеха, така да се каже, никаква тайна за мен и когато пристигнах в Порт-о-Пренс, бях напълно готов за блестяща проява.

Публиката в Порт-о-Пренс е една от най-културните и изисканите в света и когато, облечен в тъмен костюм и с лентичката на академичния орден на ревера, се качих на трибуната, постарах се да се представя колкото може по-добре. В залата имаше много хубави жени и аз бях доволен, че неотдавна се бях подложил на малка диета за отслабване, в резултат на която бях смъкнал двайсетина килограма.

Припомних Сент-Екзюпери, Малро, Ричард Хиларн и успях доста умело, без да говоря за собствените си преживявания в обширните въздушни пространства, да вмъкна в речта си няколко „ние“, макар и дискретно, но по доста многозначителен начин. Акустиката беше чудесна, прожекторите ме осветяваха в полупрофил, точно както трябваше. Обяснявайки с уверен глас как смело посрещнатата смърт може да даде смисъл на живота, аз си мислех, че добре представям нашето посолство, и се опитвах да пресметна броя на автографите, които щяха да ми бъдат поискани накрая на беседата.

Изведнъж почувствах някакъв настойчив поглед, вперен в мен. Той идваше от първия ред, където беше седнал един господин, по-черен и от мрака в залата. Внимателните му очи не ме изпускаха нито за миг. Тази настойчивост доста ме раздразни, още повече, че усетих нещо насмешливо в израза на лицето му. Не позволих да бъда смутен и завърших беседата си, като подчертах, че съвременният герой, сблъскал се със смъртна опасност, именно в този върховен миг открива всички забравени вечни ценности и че този сблъсък може да се окаже плодотворен за делото на цял един живот.

Когато слязох от трибуната, господинът, който ме беше слушал с такова голямо внимание, дойде пръв да ме поздрави.

– Доктор Бонбон – представи се той. – Чудесна беседа. У вас се чувства богат личен опит в тази област.

Казах му, че наистина познавам лично Жюл Роа и че имаме един и същ издател.

– А пропо – каза той. – Натоварен съм от някои ваши читатели да направя престоя ви в Хаити приятен. Помислих си, че може би ще ви бъде забавно да участвате в лов на акули в рифа на Ирокезите. Навярно не бягате от силни преживявания.

Идеята наистина ми хареса. Много е важно около един литератор да се създават легенди. За бъдещите ми биографи фактът, че съм бил на лов за акули в Карибските острови, щеше да представлява голям интерес. С удоволствие приех направеното с голяма сърдечност предложение на симпатичния доктор. Представих си как здраво завързан за седалката, се боря с гигантска риба, закачила се на въдицата ми…

На другия ден следобед трябваше да повторя моята беседа в Кап-Хаитиен и затова решихме да тръгнем в четири часа сутринта. В уговорения час се срещнахме при моторницата на доктора и излязохме в открито море, водата на което никакъв страх от клишетата не може да ме възпре да определя като изумрудена. Докторът пушеше лулата си и невъзмутимо ме гледаше.

– Впрочем – каза той – може би ще трябва да изпробвате вашия Кусто.

– Моя… какво?

– Трябва да изпробвате вашия дихателен апарат – обясни докторът. – Ще слезете в кораловия риф на близо пет метра дълбочина и кислородните бутилки ще ви дадат възможност за самостоятелно действие поне за двайсет минути. Ще ви покажа как се борави с подводната пушка. Много е просто.

Изведнъж той ме погледна внимателно.

– Какво има? – мило ме попита той. – Нещо не е ли в ред?

Трябваше да седна. Известно време се опитвах да не приемам действителността. Но моряците монтираха вече апарата, а докторът с пушка в ръка започна любезно да ми дава технически обяснения. Нямаше никакво съмнение. Не ставаше дума за риболов с въдица. Тези хора имаха намерение да ме накарат да се спусна в Карибско море, което гъмжеше от акули, и да ме оставят самичък с пушка в ръка сред тези уродливи зверове. Отворих уста, за да протестирам…

– Знаете ли – каза докторът с възмутителна ласкавост. – Нямам думи да изразя колко много харесахме вашата вълнуваща беседа. Целият остров Хаити ще говори за нея, разчитайте на мен.

Погледнахме се. Не казах нищо и устоях пред страха. Има моменти в живота, когато човек трябва да съумее да защити реномето си. Единственото, което имах на този свят, беше реномето ми на докладчик и за да запазя това реноме, бях готов дори да се оставя да бъда изяден от акулите.

Опитах маската, добре ми стоеше. Погледнах мрачно зелените вълни. Така глупаво да свърша живота си, без дори да са издали моя книга в стохиляден тираж!

– Сега сложете оловния пояс. Той ще ви позволи да се спуснете по-бързо…

Внезапно открих въпреки привидната доброта нещо сатанинско в доктора. Оставих се да ми навлекат пояса.

– Тези момчета ще слязат с вас – прибави той и посочи четиримата великолепни здравеняци, които се суетяха около нас.

„Аха – помислих си с облекчение. – Значи, телохранители.“

– Това са подгонвачите – обясни докторът. – Те ще вървят напред и ще гонят акулите към вас. Вие само ще стреляте по тях.

Нямах смелостта дори да се разбунтувам. Всъщност изведнъж всичко ми стана безразлично. Поставиха ми огромни плавници на краката, пояса, маската, бутнаха ми пушката в ръце и внимателно ми помогнаха да се прехвърля през борда.

Цопнах във водата.

Първите минути в усилието си да се пазя едновременно от всички страни се въртях около себе си като пумпал. Струва ми се, че достигнах учудваща скорост на въртене. Но скоро се изморих и паднах на пясъка сред някаква зелена мъгла, в която няколко секунди не бях в състояние да различа нищо. После вдясно от себе си забелязах един коралов риф и рачешката се насочих към него с намерение да закрия поне тила си. В същия момент видях някаква дълга и тънка риба, която излезе от една дупка в скалата и застана неподвижно на няколко сантиметра от носа ми. Изпищях, но това не беше акула.

Беше баракуда.

През живота си не бях виждал баракуда, обаче тази я познах веднага. Има белези, които никога не лъжат, ясно ги видях. Почти не си спомням секундите, които последваха. Мога да потвърдя само, че противно на това, което бях казал в беседата си, в момент на смъртна опасност героят съвсем не открива вечните ценности на живота. Не, съвсем не прави това – ето всичко, което мога да кажа. Когато отворих очи, баракудата беше изчезнала. Бях сам.

Направих усилие да се издигна на повърхността и щях да успея, но в момента видях някаква черна фигура с почти чудовищни размери, която се насочваше към мен над главата ми. Изписках, стиснах пушката, затворих очи и натиснах спусъка.

Пушката ми бе изтръгната с такава сила, че насмалко не откъсна ръцете ми.

За две секунди се намерих на повърхността и започнах енергично да махам с ръце. За щастие моторницата беше съвсем наблизо, вляво от мен, но отчайващо бавно се насочи към мястото, където се намирах. Междувременно се мъчех да държа краката си свити колкото може по-близо до брадичката. Моторницата приближи и с учудваща за моята възраст подвижност се изкачих на палубата.

– А пушката ви?

Поех си дъх. После обясних на доктора какво ми се беше случило. Бях улучил една акула и тя, теглейки кабела, беше изтръгнала пушката от ръцете ми. Черните плувци се върнаха на кораба. Единият от тях държеше моята пушка. На креолски той обясни нещо на доктора, който весело ме погледна.

– По всичко изглежда, че вашият харпун се е забил в долната част на моторницата.

Очевидно това цинично същество искаше да подскаже, че в уплахата си аз съм взел за акула моторницата, която минавала над мен.

„Да – мислех си аз. – Добре де, все пак опитай се да го докажеш.“

– Ясно видях как една акула мина между главата ми и корабчето – заявих аз. – Просто не съм я улучил. Случва се. Надявам се, че следващия път ще успея.

Вечерта в Кап-Хаитиен спокойно разказах на директора на нашия институт, че същата сутрин съм бил на лов за акули при рифа на Ирокезите.

– Рифа на Ирокезите ли? – каза той. – Но откакто свят светува, не е имало изобщо акули при Ирокезите. Те не преминават отсам рифовете.

Когато се качих на трибуната, за моя изненада – бяхме на един час път от Порт-о-Пренс – доктор Бонбон седеше спокойно на първия ред. Навярно беше взел самолета специално за да дойде и чуе моята беседа за героизма. Спогледахме се. Ако тази сатанинска личност си въобразяваше, че ще ме смути и обърка, зле ме познаваше. Имам едно качество, което никой не може да ми отрече – душевна смелост. Той можеше да ме гледа с колкото си ще присмех, бях решил и този път да се издигна на висотата на своята тема.

– Госпожи и господа – започнах аз, – когато в своята самота съвременният герой се сблъска със смъртна опасност, първото нещо, което открива…

Доктор Бонбон ме гледаше с възхищение.