Около фонтана в „Тригълника на властта” пак има протести – този път недоволството и освиркванията са за президента. Но колко абсурдно, тези, които днес го освиркват, преди три години му падаха на колене. А на президентските избори гласуваха за него и му осигуриха втория мандат.
Чак сега ли демократичните хора разбраха кой е Радев? Къде гледаха през всичките тези години?
Аз пък съм доволен от господин президента. От първия му ден на поста, та до днес изобщо не ме е разочаровал. По-последователен политик не сме имали – като истински военен той уверено марширува из коридорите на властта, в изпълнение на поставената му задача. Поставена ясно откъде и от кого.
Някой ще каже, че заради него и служебните му правителства България се тресе от кризи – политически, икономически и институционални. А международният авторитет на страната клони към нула.
Това е така, но да видим и хубавото: най-после ще имаме редовен кабинет! И то: благодарение най-вече на него, на г-н президента Радев.
Преговорите между двете големи коалиции бяха зациклили и на хоризонта се виждаха поредни избори, когато президентът-генерал разигра сценката с връчването на втория мандат. Хем подаде папката на номинирания за премиер Денков, хем му заповяда (като на ординарец) да не съставя правителство.
Това негово противоконституционно действие съедини несъединимото – водата и огъня, оцета и олиото, ГЕРБ-СДС и ПП-ДБ.
А в следващите дни дойдоха и тежките думи, изречени от Молдова: „Не очаквам целувката между Борисов и Петков да роди нещо друго, освен отвращение, а то не води до доверие и устойчиви решения. Тези записи пометоха миловидната евроатлантическа фасада и разкриха озъбеното лице на една пълзяща диктатура и фанатизъм – като заявка на тежки закононарушения и чистки, подписани с кръв, за погром на институциите и държавна измяна.”
Черните прокоби за „ озъбени лица”, „ кръв”, „фанатизъм” и „диктатура” показаха Радевото озъбено лице и кристалната му детска мечта за президентска диктатура – той да прави правителства, той да кадрува, той да диктува, той да определя пътя на България.
Лъсна ясно истината за „прекаления светец” от „Дондуков”2! И неговото действие роди противодействието. За да убеди партиите и обществото в нуждата от редовно правителство и работещ парламент – само широко единодействие може да изкара такъв президент от изпълнителната власт и да го вкара в конституционната му рамка – да бъде представителна фигура.
Да връчва ордени и медали, да стои мирно на химна, с ръце по канта, и на официални празници да държи речи, които друг му пише.
Когато излязоха имената на министрите в бъдещия редовен кабинет, се чу пищене – не бяха сирените заради 2 юни.
Откъм президентството пищеше кръгът на Радев и неговите клакьори, сред които психиатърка с политически амбиции. Депутатите от „Възраждане” не само се разпищяха, но се и разпищолиха със закани да свалят кабинета „Денков”, когато бъде гласуван от парламента. „Против” виеха Корнелия и нейните съратници Свиленски и Гечев, както и чалга-принципните Слави Трифонов, Тошко Йорданов и сие.
Щом на тия редовното правителство не им изнася, значи то е добре за България!
Щом пропагандисти като Петър Волгин, Явор Дачков, Карбовски и т.н. са против редовно правителство, аз съм „за”!
Бях „за” и преди два месеца, веднага след изборите, когато се подписах под призива на 150 интелектуалци за редовно правителство между двете първи политически коалиции.
Тогава ни нарекоха „платени от Борисов”.
Днес се оказа, че сме били прави… Това, което искахме, ще стане.
За което благодаря най-много на г-н президента!
И му пожелавам до края на мандата да се простира според правомощията! На зеления чорап мястото е в конституционната обувка!
България ще се оправи, когато всеки си гледа работата – нека хлебарят да пече хляб, учителят да учи, психиатърът да си гледа болните, а президентът – правомощията!
М. Вешим
