СЛУЧАЯТ  С ДОКТОР МЕЙЗЛИК

– Чуйте, пане Дастих – загрижено каза полицейският чиновник доктор Мейзлик на стария маг и вълшебник, – всъщност аз идвам при Вас за съвет. Блъскам си главата с един случай.

– Е – каза Дастих, – с кого и какво е станало?

– С мен – въздъхна доктор Мейзлик. – И колкото повече си мисля за този случай, толкова по-малко разбирам как е станал. Просто човек да се побърка!

– И така, кой какво ви е сторил? –  запита Дастих успокояващо.

– Никой – извика Мейзлик. – И това е най-лошото. Аз самият извърших нещо такова, което не мога да разбера.

– Надявам се, че всичко това не е толкова страшно, – успокоително каза старият Дастих на доктор Мейзлик. – И какви все пак сте ги забъркали, приятелю?

– Хванах касоразбивач – отговори навъсеният Мейзлик.

– И това ли е всичко?

– Всичко.

– А се оказа, че касоразбивачът няма нищо общо – подсказа Дастих.

– Ами не, той сам си призна, че е ограбил касата на Еврейското благотворително дружество. Това е някой си Розановски или Розенбаум от Лвов – мърмореше Мейзлик. – Намерихме у него и касоразбивачески инструменти, и всичко останало.

– Ами че какво още искате? – под­бутна го старият Дастих.

– Аз бих искал да разбера – каза полицейският чиновник замислено, – по какъв начин съм го хванал. Почакайте, сега ще Ви разкажа всичко подред. Преди месец, на трети март, аз дежурих до полунощ. Не знам помните ли, в началото на март три дни подред валя проливен дъжд. Аз се отбих за минутка в кафенето и се канех вече да си вървя вкъщи, във Винохради. Но вместо това някак си тръгнах в обратната посока, към улица „Длаждена“. Кажете ми, моля Ви, защо съм тръгнал в тая посока?

– Възможно е просто така, случайно – предположи Дастих.

– Чуйте, при такова време човек не се мотае по улиците просто така, от немай-къде.  Искам да знам кой дявол ме е понесъл натам? Не мислите ли, че това е било предчувствие? Нещо като телепатия?

– Да – утвърдително поклати глава Дастих. – Напълно е възможно.

– Ето, виждате ли – отбеляза Мейзлик, но някак си загрижено. – Ето, това е! Но също така е могло да бъде и просто подсъзнателно желание да надникна какво става в „При трите деви“.

– А, имате предвид приюта на улица „Длаждена“ – спомни си Дастих.

– Именно. Там обикновено нощуват джебчиите и касоразбивачите от Будапеща или от Галиция, когато пристигат в Прага по своите си работи. Ние следим тази кръчма. Как мислите, може би аз просто по навик съм решил да надникна там?

– Напълно е възможно – отсъди Дастих. – Такива неща се вършат понякога напълно механично, особено ако влизат в кръга на служебните задължения. Тъй че тук няма нищо чудно.

– Ето че тръгнах по улица „Длаж­дена“ – продължи д-р Мейзлик, – надникнах между другото и в списъка на нощуващите в „При трите деви“ и продължих по-нататък. Като стигнах до края на улицата, спрях се и се върнах обратно. Кажете, моля, защо се върнах?

– Навик – предположи Дастих. – Навикът за патрулиране.

– Възможно е – съгласи се полицейският чиновник. – Но нали вече привърших с дежурството и исках да си отида вкъщи. Може би това е било предчувствие, прозрение?

– И такива случаи са познати – призна Дастих. – Но в тях няма нищо загадъчно. Просто това значи, че човек има свръхестествено усещане…

– Дявол да го вземе – извика д-р Мейзлик, – и тъй, навик ли е било това или свръхестествено усещане? Ето това ми се ще да знам. Да, почакайте. Когато се връщах обратно, срещнах някакъв човек. Ще попитате, е, и какво от това, нима някому е забранено да ходи в един часа нощем по улица „Длаждена“. В това няма наистина нищо подозрително – и аз самият не заподозрях нищо; обаче спрях под самия фенер и почнах да си паля цигара. Знаете ли, ние винаги постъпваме така, когато по тъмно искаме да разгледаме някого внимателно. Какво мислите, дали е било случайност, навик или… неосъзната тревога?

– Не знам – каза Дастих.

– И аз също – ядосано възкликна Мейзлик. – По дяволите! Запалвам си цигара под самия фенер, а човекът минава покрай мен. Господи, аз даже не го погледнах в лицето, стоях втренчен в земята. Този момък вече отмина и изведнъж нещо в него не ми се понрави. „Проклятие, казах си аз, тук нещо не е наред, но какво именно? Нали аз този тип дори не го огледах“. Стоя си под фенера и под проливния дъжд размишлявам.  Изведнъж като че ме осени: обувките му! У този човек имаше нещо странно по обувките. И тогава си казах: стружки.

– Какви стружки? – попита Дастих.

– Обикновени метални стружки. В тоя миг разбрах, че има на обувките си стружки.

– А защо пък на обувките му да не може да има стружки? – попита Дастих.

– Може да има, разбира се – възкликна Мейзлик, – но именно в този момент аз просто видях, да, да, видях отворена каса, от която на пода се сипят метални стружки, знаете, стружки от метални пластини. Аз просто видях как тези обувки шляпат по такива пластини.

– Тъй че това е интуиция – реши Дастих. – Гениална, но подсъзнателна интуиция.

– Безсмислица – каза д-р Мейзлик. – Човече, да не беше дъждът, аз нямаше да обърна внимание на тези стружки. Но тогава валя дъжд, обикновено на обувките няма стружки.

– Е, това е емпиричен извод – уверено произнесе Дастих. – Блестящ извод, направен въз основа на опита. И какво стана по-нататък?

– Аз, естествено, тръгнах след този момък: и от само себе си се разбира, че той се вмъкна в „При трите деви“. След това по телефона извиках двама детективи и направихме хайка: намерихме и Розенлбаум със стружките по обувките, взломни инструменти и 20 хиляди от касата на Еврейското благотворително дружество. В това вече нямаше нищо необичайно. Знаете ли, във вестниците писаха, че този път нашата полиция е демонстрирала блестяща оперативност.  Глупости! Кажете, моля, какво би станало, ако случайно не бях тръгнал по улица „Длаждена“ и случайно не погледнах към обувките на този минувач негодник… Ето това е. Тъй че била ли е това само случайност – попита потиснатият д-р Мейзлик.

– Какво значение има? – произнесе се Дастих. – Разберете, млади човече, та това е успех, за който могат да ви поздравят.

– Да ме поздравят! – избухна Мейзлик. – Господин Дастих, та как ще ме поздравят, като не знам на какво дължа успеха си? На своята свръхестествена прозорливост? На полицейския навик или просто на щастливата случайност? А може би на интуицията или на телепатията? Помислете си само! Та нали това е моето първо истинско дело! Човек е длъжен да се ръководи от нещо! Да предположим, утре ми възложат да разследвам някакво убийство. Господин Дастих! Какво ще правя аз? Ще почна да търча по улиците и внимателно да оглеждам всички обувки? Или ще хукна накъдето очите ми видят с надеждата, че предчувствието или вътрешният глас ще ме отведат право в обятията на убиеца?  Ето каква история се получава. Цялата полиция твърди: този Мейзлик има нюх, от този момък с очила ще излезе нещо, той има талант на детектив. Пълно отчаяние – мърмореше Мейзлик. – Човек трябва да има някакъв метод. До този случай вярвах във всякакви безспорни методи, в които важна роля играят вниманието, опи­тът, систематичното разследване и всякакви дивотии. Но когато се замисля над тази история, виждам, че… Чуйте – възкликна Мейзлик с облекчение, – аз мисля, че всичко това е просто щастлива случайност.

– Да, така изглежда – каза Дастих мъдро. – Но известна роля тук са изиграли и логиката, и съсредоточеното внимание.

– И обикновената рутина – добави горчиво младият полицейски чиновник.

– И още интуицията, а и до известна степен дарбата за предвиждане и инстинктът.

– Господи Боже мой, виждате сега колко сложно е всичко това – огорчи се Мейзлик. – Господин Дастих, кажете ми какво да правя?

– Доктор Мейзлик, обаждат ви се по телефона – извика го управителят. – Звънят Ви от полицейското управление.

– Ама че работа – промърмори потиснатият Мейзлик; а когато се върна, беше бледен и развълнуван.

– Келнер, сметката – викна той раздразнен.

– Значи така – каза той на Дастих, – намерили са някакъв чужденец убит в хотела, дявол да го вземе!

И Мейзлик си тръгна. Изглеждаше, че енергичният млад човек не е на себе си от вълнение.

Превод: Рачо Чавдаров