Едно време у нас живееше под наем едно италианско семейство. Двама родители и 7-8 деца. Когато дойдоха да питат за квартира, казаха, че имат 7-8 деца. Жената се казваше г-жа Коза Ностра, мъжът є – г-н Понци. Бяха хора с добър стандарт на живот – на дамата й пращаха някакви мафиотски пари от Неапол, а мъжът си направи схема в България с финансовите пирамиди, известна като „схемата на Понци“. Много беше проста – безброй хора им носеха пари и се надяваха да забогатеят от високи лихви.
Настанихме ги на партера, за да им бъде удобно за посещенията на клиентите на пирамидата. Вечер г-жа Ностра, на която нашите деца є викаха просто Коза, и г-н Понци, се караха за жени. Постоянно се чуваше „Тути рагаци, мулто бене, мама миа“ от техния етаж и ние разбирахме, че Понци има извънбрачни връзки, което не се нрави на Ностра. А Ностра, въпреки мафиотския си произход, никак не беше за изхвърляне – когато се караше с мъжа си, викаше с гласа на Лучано Павароти и като стигнеше шеста октава, полилеят в хола и плафонът в коридора ни се пръскаха като фойерверки. Мъжът є, явно гузен, є отвръщаше с мелодично гласче като Ерос Рамацоти: „Сепастасе, уна канцона“. Но да се върнем на Ностра – елегантна жена с нос, източен като чушка сиврия, румени бузи с цвета на розови домати, ушички като разрязана на две слива-ашлама, малки очета като балучки, волева брадичка във формата на картоф от холандско семе и щръкнала нагоре коса, досущ като туя, имаше походка на подгонена от тигър антилопа, едри хълбоци като на състезателен кон и поглед на пикиращ орел. Мистър Понци беше по-невзрачен – истински Милко Калайджиев, но не със своите мустаци, а деликатен френски moustache и винаги в банкерски костюм, за да е готов във всеки момент да приеме в опрятен вид чанта с пари на вложител.
Хубавото на италианските ни наематели беше, че плащаха наема си във вид на депозит в тяхната пирамида. Разбира се, пари никога не видяхме от тая работа. Веднъж тълпа от вложители се събра с викове в двора пред вратата им и семейство Понци се измъкнаха през задния двор. В посока ЮАР. Но това е друга история.
В събота вечер ги канехме да вечеряме заедно на двора. Те идваха заедно с всичките си, по това време вече 10-11 деца, и плащаха да дойдат в двора ни разни атракциони, за да ни развличат по време на вечеря – фокусници, огнена дресура на животни, виенско колело, влакче на ужаси, жената – паяк, мъже на кокили и тъй нататък. За да зарадва гостите, тъщата готвеше паста, пици, равиоли, фетучини, брачиоли и лучени кръгчета в кардамон. Луд да полудееш.
Дон Калиано – Понци никога не научи правилно името ми и винаги се обръщаше към мен с „дон Калиано“ – каква е тази паста?
– Какво є е – питах аз, докато едно кебапче, дебело като опашка на анаконда, стърчеше от устата ми.
– Няма вътре пресен босилек, няма пармиджано, няма… това е някакво…вариво, а не паста.
Не издържах и го плеснах по врата за тия думи. Тъщата готвеше за две звезди „Мишелин“, а той…
Но най-хубаво беше, когато Ностра и Понци започнеха да се карат. Тя с гласа на Лучано Павароти, а той като Ерос Рамацоти. Когато тъщата беше на кеф, се включваше с гласа на Лаура Паузини.
Всички се разтапяхме.
Калин ВАСИЛЕВ
