ИЗ „ТАРТАРЕН ТАРАСКОНСКИ“
ОБЩ ПОГЛЕД ВЪРХУ СЛАВНОТО ГРАДЧЕ ТАРАСКОН.
ЛОВЦИТЕ НА КАСКЕТИ
По времето, за което ви разказвам, Тартарен Тарасконски не беше още днешният широкоизвестен в цяла Южна Франция Тартарен. Но и тогава вече той беше истински крал на Тараскон…
Да си изясним откъде идваше това негово кралско величие.
Първо, трябва да знаете, че в този край всички — и стари, и млади, са ловци. Ловът е голямата страст на тарасконците от незапомнени времена, още когато ламята Тараска вилнеела из блатата край града, а тарасконците устройвали хайки срещу нея. От много, много отдавна, както виждате.
И тъй, всяка неделна утрин тарасконците до един грабват оръжието и излизат извън града с раници, с пушки на рамо, сред голяма шумотевица — кучешки лай, съскане на порчета за примамка на зайци, тръби, ловджийски рогове… Величествена гледка… За жалост обаче няма нито следа от дивеч.
Сами разбирате, че колкото и глупави да са глупавите животни, в края на краищата и те бяха станали предпазливи.
На пет левги от Тараскон леговищата са празни, гнездата запустели. Нито кос, нито пъдпъдък, нито дори зайче или мъничка стърчиопашка.
А пък хубавите тарасконски хълмчета са толкова привлекателни, така ухаят на мирта, лавандула и розмарин; и как дяволски вкусни са чудесните налени със сладък сок гроздове мискет в лозята по двата бряга на Рона…
Да, но зад тях е Тараскон, а в малкия свят на пернатите и зъбатите Тараскон се ползва с лоша слава. Прелетните птици дори са си го отбелязали с голям кръст по маршрутните си карти и когато дивите патици на дълги триъгълни ята се спускат към Камарг, щом зърнат отдалеч градските камбанарии, водачът предупреждава с пълно гърло: „Там е Тараскон!… Там е Тараскон!“ и целият рояк прави завой.
С една дума, местният дивеч се състоеше само от един хитър, обигран заек, който се беше измъкнал по чудо от ловните забавления на тарасконците и до днес заинатено си живее там. Този заек е много известен в Тараскон. Има си и прякор. Наричат го Бързоногия. Известно е, че леговището му се намира в землището на господин Бомпар — в скоби казано, това удвои и утрои цената на тази земя, но никой досега не е успял да го улови.
Днес само двама-трима запалянковци все още търчат подир него. Всички останали го зарязаха и Бързоногия отдавна премина в числото на местните суеверия, макар че тарасконците по природа не са кой знае колко суеверни и стига да им падне, ядат дори лястовича яхния.
— Добре де — ще ми кажете вие, — щом в Тараскон няма дивеч, какво ловят тогава в неделя тарасконските ловци?
Какво ли?
Боже мили! Те излизат на дветри левги извън града. Събират се на групички по пет-шест човека, настаняват се спокойно на сянка край някой извор, стара стена или под някое маслиново дърво, изваждат от раниците чудесни парчета говеждо задушено, кромид лук, наденичка, солена рибка и започват безкраен обяд, полят с пивко ронско вино, от което те избива на смях и песни. свирват на кучетата, зареждат пушките и започват да ловуват.
С други думи, всеки от господата взема каскета си, хвърля го с всичка сила нагоре и стреля по него във въздуха с пет, шест или две калибрени сачми, според уговорката.
Провъзгласяват за крал на лова онзи, който най-много пъти улучи каскета си. Той се връща победоносно вечерта в Тараскон с надупчен каскет, закачен на цевта на пушката, сред лай на кучета и звуци на ловджийски рог.
Излишно е, мисля, да ви казвам, че в града въртят оживена търговия с каскети. Някои шапкари дори продават на по-схванатите ловци предварително надупчени и разкъсани каскети, но освен аптекаря Безюке никой друг не ги купува. Срамота е в края на краищата!
Тартарен Тарасконски нямаше равен на себе си в лова на каскети. Всяка неделна утрин той тръгваше с нов каскет, всяка неделна вечер се завръщаше с парцал. Таваните на малката къща с баобаба бяха претъпкани с тези победни трофеи. Ето защо всички тарасконци го признаваха за свой вожд и тъй като той знаеше дословно ловджийския устав и беше прочел всички научни трудове и ръководства по всички видове лов, от лова на каскети до лова на бирмански тигри, господата го бяха признали за върховен съдия по ловното изкуство и го викаха за арбитър при всички свои спорове.
Всеки ден от три до четири у търговеца на оръжие Косткалд можете да видите един пълен, сериозен мъж, захапал лулата си, седнал в зелено кожено кресло посред магазина, претъпкан със застанали прави, увлечени в разпалени спорове ловци на каскети.
Този човек беше Тартарен Тарасконски, който раздаваше правосъдие — същински Немрод, мъдър като Соломон.
НЬЕ! НЬЕ! НЬЕ!
ОЩЕ ЕДИН ПОГЛЕД ВЪРХУ СЛАВНОТО ГРАДЧЕ ТАРАСКОН
Мощното тарасконско племе прибавя към ловджийската си страст още една — страстта към романсите. Просто да се чудите какъв порой романси се излива в това градче! В Тараскон ще намерите вечно млади, вечно свежи всички сантиментални вехтории, които жълтеят из старите нотни тетрадки. Всички, абсолютно всички са налице. Всяко семейство си има свой собствен романс и това е известно в града.
Известно е например, че романсът на аптекаря Безюке е „Обичана от мене, бляскава звезда“, на търговеца на оръжие Косткалд — „Ще дойдеш ли в страната на колибите“, на бирника от данъчното — „Да бях, да бях невидим аз, не щяха да ме видят“ (шеговита песничка).
И тъй нататък за целия Тараскон. Два-три пъти седмично се събират по къщите си и си ги пеят.
Странно е, че тези романси са винаги едни и същи и че славните тарасконци от много време си ги изпълняват и през ум не им минава да ги променят. Предават си ги по наследство от баща на син и никой не се домогва до тях — те са светиня. Никога дори не си ги заемат. Никога не би хрумнало например на някой от рода Косткалд да запее романса на семейство Безюке или пък Безюке да запеят романса на Косткалд. Сигурно си мислите, че са им дошли до гуша, след като си ги пеят четиридесет години. Нищо подобно, всеки си пази романса и всички са доволни.
По романсите, както и по каскетите, пръв в града пак беше Тартарен. Но той превъзхождаше съгражданите си в следното — Тартарен Тарасконски нямаше свой романс. Всички романси бяха негови.
Всичките!
Само че и дяволът не можеше да го накара да ги пее. Преситен отрано от салонните успехи, тарасконският герой предпочиташе да се зарови сред ловджийските си книги или да прекарва вечерите си в клуба, вместо да се перчи пред някое немско пиано под блясъка на две тарасконски свещи. Да участва в тези музикални празненства му се струваше под неговото достойнство и все пак понякога, когато в аптеката на Безюке имаше домашен концерт, той влизаше уж случайно и след дълги молби най-сетне се съгласяваше да изпее големия дует от „Робер Дявола“ с госпожа Безюке-майка… Който не е чувал това изпълнение, все едно, че никога нищо не е чул… Дори още сто години да живея, цял живот ще виждам как великият Тартарен се приближава с тържествена стъпка до пианото, как се облакътява на него, прави познатата гримаса и под зеления отблясък на бурканите от витрината се опитва да придаде на добродушното си лице сатанинското и зверско изражение на Робер Дявола. Едва заемаше подходящата поза и салонът изтръпваше; всички усещаха, че ще се случи нещо велико… Миг тишина и госпожа Безюке-майка запяваше, като си акомпанираше на пианото:
Робер, та аз те любя
със порив откровен,
виж моя страх смирен, (2 пъти)
поспри, не се погубвай,
недей погубва мен
Тук тя прошепваше:
— Ваш ред е, Тартарен.
И Тартарен Тарасконски протягаше ръка, свил юмрук, с трептящи ноздри и изричаше три пъти със страхотен глас, който изтрещяваше като гръм в недрата на пианото: „Не!… Не!… Не!…“, което по южняшки звучеше: „Нье!… Нье!… Нье!…“. Тогава госпожа Безюке-майка повтаряше още веднъж:
поспри, не се погубвай,
недей погубва мен.
— Нье! Нье! Нье! — изреваваше още по-гръмовно Тартарен и тук дуетът свършваше…
Не беше дълго, както виждате, но беше толкова силно, толкова изразително, толкова демонично, че цялата аптека изтръпваше от ужас и всички го молеха да повтори още четири-пет пъти своето „Нье, нье“.
Накрая Тартарен изтриваше потта от челото си, усмихваше се на дамите, смигваше на мъжете, оттегляше се победоносно, отиваше в клуба и там небрежно подхвърляше:
— Току-що изпях у Безюке дуета от „Робер Дявола“.
И най-удивителното от всичко беше, че сам си вярваше!…
Превод: Пенка ПРОЙКОВА
