Едно време у нас живееше под наем една американска двойка. Елвис Пресли – младо момче с гелосана прическа, замечтан поглед и един вечен акордеон в ръце и съвсем младата, но вече пищна Доли Партън – тексаски талант, готов да покорява Балканите с дрезгавия си глас, бяха избягали от Голямата депресия през 30-те и ние ги прибрахме на третия етаж. „В една мансарда, точно под звездите“. Жената им носеше сутрин „виенска кифла с каничка кафе“ и ги чуваше как пеят песни от Борис Машалов. Беше страшно – лосанджелистки акцент, акордеон, гелосани прически и „Заблеяло ми агънце“. Пееха силно и провлачено, белким ги чуе и оцени дядото на Митко Пайнера или някой предвестник на „Ара Аудио Видео“.

Една вечер се качих при тях и им казах:

– Така няма да стане. Трябва да започнете да пеете по ресторанти и заведения, за да ви забележат. Така, само да врякате от терасата, няма да стане. – а всъщност проблемът ми беше, че от шума кокошките спряха да носят. Аз и на война съм бил – врагът думка, думка, па спре, а тия извадиха душата на тоя унгарски акордеон. Тая работа я споделих на дядото на Георги Русев и десетилетия по-късно фразата влезе в един филм. Филм без име ли беше, оркестър без барабанист без име ли, не знам.

И те ме послушаха. Дебютът им на сцена беше в една кафана –           „Долби Тиатър“, точно до гарата. Хората сърбаха боб яхния, мятаха по една до три ракии в търбуха и слушаха “Jail rock” и “Love me tender”. Клиентите не разбираха текстовете, но ги чувстваха правилно – на първата си чупеха столове от гърбовете, а на втората танцуваха блусове, като плачеха на раменете на партньора. Накрая  Партън ги тушираше с “Jolene”.

Постепенно славата им се понесе над града и те се преместиха да пеят в „Скокливото козле“ на центъра, от там минаха в „Гроша“ срещу градските езера, напуснаха квартирата при мен и след две години вече пееха в казината в Лас Вегас. Станаха голяма работа –  Пресли смени 64-басовия акордеон с китара, а Партън направи още по-голям бюст, даваха ги по телевизията, радиата, вестниците пишеха статии за тях.

Бях сигурен, че са ме забравили, къпят се в слава, пари и наркотици и обикалят земното кълбо за радост на феновете и мениджърите си, когато една вечер на вратата ми се потропа по-настоятелно. Помня, че беше 1969г., защото предната вечер бяха кацнали на луната и до три дни чаках камък от луната по пощата. Имам отделна история за квартирантския живот на Нийл Армстронг при мен, но да се върнем на певците. Слязох до вратата по клефки и кого да видя…

Бяха дегизирани, разбира се, шушлякови якета от Кореком, тъмни очила и невзрачни дънки „Панака“ и за двамата. Прегърнахме се като стари приятели. Отронихме и по някоя сълза, едра като грозд памид. Вдигнах тъщата на ура, за да сготви на скъпите гости. Притъкмих маса на двора и до половин час тъщата беше направила перфектни стекове със сос „Алабама“, от които се носеше пара на тънки струйки, до тях се кипреха бейби бургери, пилешки крилца и две кофи студена кока-кола. Децата се разкефиха на старите си дружки и се почнаха едни туистове, едни кънтри въртележки, рокендрол танци, степове, стана страшно. После Краля извади една китара, включи микрофона в трифазния ток за банцига и започна:

– Оne for the show, two for the money – и жена ми се разпищя от кеф като Монсерат Кабайе. Сигурен съм, че я чуха чак на българската станция на Антарктида.

Беше епична нощ. На сутринта Пресли и Партън се бяха изсулили като мокра връв. Кралят беше оставил на жената една бележка на английски. Започваше така „you are always on my mind….”,  а аз имах бележка от Доли Партън. В нея пишеше на български: „Взех осем яйца от кокошарника, не ме съди строго, прости ме и веч прощавай…“

Още ми е драго като си спомня.

Калин Василев