АВТОБИОГРАФИЯ

Казват, че папагалът бил глупава птица. Едва ли не на света нямало по-глупава птица от папагала дълголетник. Това, разбира се, е заблуда. Ами носорогът? Ами костенурката? Ами кралският пингвин? Затова съм хаплив. А щом съм хаплив, може да се направи извод, че и папагалът не е толкова глупав.

Басните за глупостта на папагала имат изключително нелеп произход. Работата е там, че у нашия брат, пернатия бъбривец, понякога може да се забележи тъп безизразен поглед. Нещо подобно съм срещал у платнените кукли, които се пълнеха с дървени стърготини – преди петдесет години все още имаше такива. Та тъкмо този поглед хората намират, че е безспорен признак за глупостта на папагала. А между другото той всъщност е продукт на нашето общуване с човека. Свободният папагал гледа другояче: достойно, гордо…

На някои, освен на папагалите, изводът ми ще се стори странен, но е така. Съдя от собствения си опит, само да зърна сегашния си собственик – размъкнат рошав дангалак на име Александър, и цял изтръпвам. Знам, че ей сега ще се приближи до кафеза ми, ще почука с оцапани с мастило пръсти по пръчките му и ще започне да ми досажда:

– Хайде, кажи: „Папагалчето е глупак!“

В такива случаи свивам рамене, обръщам се към прозореца и повтарям след него:

– Ето на: „Папагалчето е глупак!“

Собственикът ми се усмихна доволно и ме остави на мира.

Ето това е човекът. Не стига, че по цвят прилича на дъждовен червей, а по телосложение на жираф, не стига, че само да погледнеш ушите му, и ще разбереш какво е чувството му за прекрасното, след като задължава една почтена птица да говори глупости. И то мен, който владея няколко европейски езика, включително украински и шотландски, врял и кипял в миналото, както се казва, в много неща. В това няма нищо чудно.

Ако заразказвам какво съм си напатил от човека – перушината ти ще настръхне.

Ще започна с това, че няколко дни преди първия ми рожден ден насмалко не ме изядоха. Прочутият пират Франсис Дрейк, знаете го, му се приискало да вкуси някакви необикновени яйца. Спасило ме единствено това, че неговите апапи срещнали крокодили. Във връзка с това биографично обстоятелство е редно да се попита: а какво щеше да стане, ако папагалите се хранеха с кърмачета, щеше ли да се понрави на човека?

След като пиратската шайка бе разпердушинена, доста време бях в затвора. Там ме тикнаха заедно с първия ми собственик, стар моряк, когото осъдиха на доживотна каторга за пиратство. Този моряк наскоро умря и затворническият надзирател ме продаде на безценица на философа Юм, който често се обръщаше към мен с думите:

– Ти, птицо, мислиш ли, че съществуваш? Само ти се струва, че съществуваш.

Изобщо не ще спомена с лошо философа Юм, добър човек бе, внимателен, общителен, а не като философа Кант.

При него се озовах по следния начин. В главата на моя собственик веднъж се породи нещастната мисъл да намекне на Кант, че на философите не им прилича да повтарят като папагали, когато цитират. За да не стори това направо, защото без заобикалки би било неучтиво, собственикът ми реши да изпрати на своя неблагодарен последовател символичен подарък и аз заминах за Кьонигсберг.

Ясно е, че Кант не ме обичаше. В действителност ме лиши от храна и сигурно в близко време щях да умра от глад, ако не бяха руските гренадири. Започна някаква война, руските войски влязоха в Кьонигсберг и аз станах трофей на гренадира Сидоренко. По такъв начин се спасих от гладна смърт, а така също и онагледих мъдрата руска поговорка: „За един – война, за друг – по-добри времена.“

Но не се радвах дълго. След пристигането ни в Русия бях иззет от добрия гренадир Сидоренко и бях настанен в дома на болярина Трошчински, където ме угояваха като за заколение, но за сметка на това ме унижаваха по всевъзможни начини. Първо – научиха ме да пия водка. Второ – да говоря мръсотии. Накрая самият Трошчински придоби отвратителен навик: само нещо да не беше по кефа му, измъкваше ме от кафеза, хващаше ме за опашката и започваше да бъхти с мен виновника. За щастие той скоро ме проигра на карти със стар гасконски дворянин, генерала на руска служба Лабат дьо Виванс, който отговаряше за спалното бельо в Михайловския дворец.

Защо да крия? Животът в двореца ме направи надменен. И това не е чудно, защото виждах цялото императорско семейство, а веднъж към мен се приближи самият император Павел Петрович, погледна ме с тъжни очи, въздъхна и каза:

– Не е лесно да се мре дори за царе.

Същата нощ го убиха. Посред нощ се събудих от крясъци, тропот, дрънкане на оръжие, които вселиха у мен такъв панически страх, че в безумието си излетях през едно открехнато прозорче и – дим да ме няма. Малко похвърчах над нощния Петербург, защото бавно взех да вкочанясвам от студ, и вече пред прага на ледената смърт влетях, за мой късмет, в някаква тясна врата, от която излизаше пара със зловонна топлина на пране.

Това бе килерът на бедната перачка Аграфеня Петровна – фамилията є забравих. Тя имаше осемнайсет деца, кое от кое по-мънички, и всички се отнасяха с мен като с роднина. Там живях бедно и – което не е за вярване – добре.

Вечерите Аграфеня Петровна запалваше лоена свещ, децата се сгушваха едно до друго и аз им разказвах за южните морета, за английските затвори, за Кьонингсберг… Майчице мила! И прах едва ли е останал от костите на Аграфения Петровна, а сякаш сега са пред очите ми нейното килерче, лоената свещ и неизброимата є челяд!

След като се помина, имуществото на бедната перачка съвсем наскоро бе разпродадено заради дълговете є и аз бях купен от лакея на поета Куколник. При този Куколник живях добре в общи линии. Хранеха ме сносно, разрешаваха ми да летя из стаите и да кацам там, където намеря за подходящо. В замяна на това бях длъжен от време на време да изпълнявам един-единствен номер: когато на Куколник идваха гости, на въпроса му: „Папагалче, какво ти е мнението за Пушкин?“ – бях длъжен да отговарям: „Пушкин ли? Графоман…“

У Куколник живях доста дълго, а сетне бях откраднат от пиян гост, който ме загуби още същата вечер.

Цяло лято прекарах на воля в Параголове. Това бяха щастливи дни в моя живот. Но в края на септември това райско време свърши: хвана ме някакъв малчуган и ме продаде на битпазар на един латернаджия италианец. С този латернаджия живях до Руско-турската война. С него кръстосах целия Петербург и предградията му чак до Ораниенбаум: латернаджията свиреше на латерната втръсналата ми „Раздяла“, а аз изтеглях на желаещите късметчета с вечно щастие, което, струва ми се, тогава нямаше никъде. Получавахме, разбира се, копейки и поради това се преселихме за известно време в прочутата с гостоприемството си Москва. Преселихме се в Москва току преди началото на Руско-турската война и моят латернаджия скоропостижно се спомина в едно от свърталищата на Дяволския пазар. Неговият съсед по спане незабавно ме продаде край Сухаревската кула за петачка.

Новият ми собственик бе замоскворечкият търговец Семиглазов. Биеше ме. Случвало се е да се връща от Ловджийската чаршия, взема мокра кърпа и казва:

– А ето ти, гадино задокеанска, по мутрата!

И след това встъпление започваше да ме бие.

У Семиглазов живях толкова много години, че надживях двама императори, самия Семиглазов, сина му Николай, а с внука на моя инквизитор заминах да се уча в Гьотингенския университет. Там ни завари Първата световна война. След дълго скитане се завърнахме в Русия с войниците от експедиционния корпус.

След пристигането си в Москва бях национализиран и отначало живях в зоопарка, а след това ме изпратиха на работа в театър „Червени борци“, където седях на върлина във фоайето и високо повтарях:

– Искаме пролетарска драматургия!

По-късно този театър го закриха и бях взет от един известен кинодеец. Всъщност с това завършват злощастията ми, ако не се брои, че по време на последната война бях евакуиран в Алма Ата. След смъртта на моя кинодеец се преселих у негови роднини, от тях – у техни познати, после познати на тези познати и накрая дойдох на себе си в просторния кафез на рошавия дангалак Александър. Седя в него близо четири години и все мисля, мисля… Най-вече мисля за това, че въпреки многовековната практика човешкият живот все още е уреден много несъвършено. Съдя по това, че въпреки своята добронравна природа, може би не по-малко добронравна от папагалската, хората непрекъснато правят необмислени постъпки, крадат например, бият се и изобщо никога не пропускат случая да причинят зло, на което папагалът поначало не е способен. Каква е причината – така и не мога да проумея… Можеше отдавна да налучкам причината, ако от тази работа не ме откъсваше непоносимият Александър, който сто пъти на ден идва до кафеза ми, чука с оцапани с мастило пръсти по пръчките му и ми досажда:

– Хайде кажи: „Папагалчето е глупак!“

Аз свивам рамене, обръщам се към прозореца и повтарям след него:

– Ето на: папагалчето е глупак!

Превод:  Красимир Машев