Има едно сценично явление, което на вътрешно-театрален жаргон се нарича „репликова драматургия“.  Дълго е за обяснение с примери какво се крие зад това понятие. Накратко: това е текст за  сцена, който се плъзга по повърхността на сюжета и взаимоотношенията между персонажите като ползва за ефекти отделни силни думи, каламбури и прочие словесни игри, с които занимава публиката. Всички вкупом реагират на „лафовете“, които се сипят от сцената,  шумно и с ръкопляскания –  за удоволствие на актьорите, които не намират повече смисъл в играта от тази награда.

Репликовата драматургия в театъра, без съмнение имаща корени в живота, в наше време силно избуя в действителността. Тя напусна кръчмите и съседските свади на миналото и превзе модерните телевизионни студия и социалните мрежи, където за кратко време или на малко място трябва да произведеш по-голям публичен ефект. Всъщност, няма лошо. Лошото е, ако зад вихъра от  реплики  не разбираш и дълбоко закопаното,  не откриваш „за какво аджеба иде реч“, откъде е тоя нерв, сериозно ли е това, за което говорят устите и чуват ушите, оригинално ли е или просто липсва.

В последния наш случай в пространството от устата на изпълнители и публика се носи цунами от думи и фрази като „той е нищожество“, „ти си герберски боклук“, „ти си руска подлога и путинист“,  „това е опит за преврат“, „народният театър се казва  Иван Вазов, а не Александър Морфов“, „тук не е офис на ДПС“, „къде сте, хъшове“, „нямам ли право на политически пристрастия, че се държиш като комисар“, „лицето …кое е това лице “, „кой си ти-среднощен бунтар ли, не, насилник“, „ксенофобия или политическо назначение“, „актьори и режисьори с лопата да ги ринеш“, „дълбока погнуса, която трябва да решим със собствените си ръце, ама де такова обединение, пфу, как обърнахте в подлец човек, сочещ болестта на нашето общество!“, “скритите лимонки трябва да се вадят наяве!“, „много неприятен пияница“, „много странна драма – да се сблъскат двата фронта на КГБ у нас“, „парите, в парите е всичко, за каквото и да говорим, става дума за пари и шерше ла фам“,  „о, така ще избухнат ожесточени боеве в домсъвети, училища , настъпват паника и масова истерия в други театри със същата организация!…“  и прочие нахъсани изрази.

В почти всяка публикация се напомня на четящите какво е станало в коридора  на третия етаж в Народния театър. Но описаната проста фактология на онова, което в действителност се е случило, и последвалият  го потоп от думи  не изглеждат съответстващи си едно на друго. Тъй като най-вече не се казва и схваща смисълът. А той е: в театрите, редакциите и телевизиите не е желателно да  има на ръководни по­сто­ве партийни функционери: депутати от определени партии и членове на ръководствата  на пар­тии. Точка. Да изчезват. Удивителна. Всякакви партийни функционери с идейните си пристрастия напомнят за партийните секретари, политкомисари и пр. стра­жари по време на тоталитаризъм. Хората в редакциите, телевизиите и театрите  видимо или невидимо биват притеснявани от партийни присъствия на функционери, които внушават страх и заплаха за разправа, ако коментират свободно политиката на политиците, стремящи се  чрез тези свои представители към тотална всеобхватност  и  лична недосегаемост.  Ако като общество  искаме културните дейци и хората на изкуството  да са спонтанни и независими във волята си на творци и изпълнители, трябва да ги освободим  от подобно затормозяващо присъствие на техен терен. Което е смисълът на драматургията, написана  по една-две врати на администратори в Народния театър.

Ако за обикновения зрител това не става бързо разбираемо, особено ако се вихри т.н. репликова драматургия,  за един директор на театър с опит,  сам по професия режисьор, това е ясно от воле и да вземе решението, което видяхме,  вместо след 4 дни, чак след 4 месеца народен хепънинг, говори, че той не е наясно с жанровете и прилежащите им изразни средства.

Руси Чанев