In vino veritas
Столичният подлез, който всеки ден кръстосвах след работа, беше скован от студ. В тази януарска вечер всичко в мен беше замръзнало освен желанието за топла напитка и приятна приказка. Стигнал почти до стълбите за излизане, пред мен се откри един зимен мираж – скромна сергийка с множество румени мъже около нея. Беше по-скоро сглобяема маса, но си казах, че има ли настроение, реквизитът няма значение. На масичката бяха наредени няколко кутии с вино, очевидно причинителят на приятната атмосфера, а зад нея – гордо застанал мъж с лукава усмивка и скиорско яке. А аз бях уморен и замръзвах, прииска ми се просто да се отбия, да си взема една чаша и да се повеселя и аз. Отидох директно при господина:
– Една чаша вино, ако обичате, благодаря, колко Ви дължа?
Мъжът мило ми се усмихна, наля догоре една чаша, чак оля масичката.
– Пет и петдесет
Порових в портфейла си. Нещастникът аз, нямах никакви пари, а вече си поисках виното. В отчаянието си трескаво отворих всички отделения и накрая – чудо! Виждам банкнота от пет евро, която си бях запазил да ми върви на пари, на валута. И си казах – все пак сме в ЕС, трябва да ми я приемат. Подадох му банкнотата.
– Ще приемете ли евро, друго нямам за съжаление.
– Естествено, младеж, и рубли взимаме дори, пари са! Хайде, жив и здрав!
Бързо ги прибра в джоба на якето и пак зае гордата си мъжка поза. Доволен се отдръпнах от масичката. А над нея надпис – „Да спасим българския лев“. Леко объркан, отпих от виното. Беше кисело и тайно го изплюх в канавката. Не знам дали ще спасят лева, но със сигурност са си спестили някой лев от виното.
Кристиян Райчев
