Един гражданин  разби с чук надписа върху паметника на солдата с автомата в Княжеската градинка. Той  не е нов Херострат, който иска да запише името си в историята. От телевизионното му интервю видяхме, че съвсем не е луд.

Това му драстично действие е негова политическа позиция. Срещу войната на Путин в Украйна и срещу лъжата  върху паметника: „На съветската армия – освободителка, от признателния български народ”.

Мъжът каза, че не приема тази историческа лъжа за „признателния български народ”. Ако признателността беше подписана от БКП – би я приел, защото червеноармейците докараха тази партия на власт. Но не и признателност от народа. За народа Съветската армия не е освободителка, а окупаторка.

И все пак човекът е наясно, че не трябва да се действа така – с чук. Заяви го  по телевизията. И добави, че не отделният гражданин, а общината и държавата трябва да решат въпроса с паметника.

Колко години, колко десетилетия държава и община си прехвърлят солдата с автомата и не смеят да вземат решение. Не, от две десетилетия има решение на столичните обшинари за демонтиране, но решителност няма.

Няма решителност, защото политиците ни се плашат от сенките. Сенките от Изток – на Русия,  на Путин, на Митрофанова.

И се снишават по тодорживковски – отлагат. Сякаш чакат солдатът сам да падне. А докато чакат, слагат полиция да го охранява,  плочка да не се отрони, графит да не го докосне. Че да може Митрофанова да поднася венци – тя го направи демонстративно и оня ден, като поклон-възхвала на годишнината от нахлуването в Украйна.

Ако бяхме държава, уважаваща себе си, не трябваше да се допуска венеца на посланичката – такава руска провокация нямаше в нито една европейска страна. У нас властите за пореден път се наведоха пред Митрофанова, но пък задържаха човека с чука и има дълго да го разкарват по участъци и следствия.

Преди двайсет години бях в Будапеща и видях как там са решили въпроса с тоталитарните паметници – бяха ги затворили в резерват в края на града. Оградени с бодлив тел три-четири Ленина сочеха светлото бъдеще, руски солдати от бронз маршируваха наникъде, пет-шест Маркса и Енгелса си правеха компания с няколко Димитрова… Посетители, най-вече чужденци, плащаха вход по две евро, за да видят вождовете в резервата и да прочетат надписа-присъда за техните престъпления.

У нас също имаше такъв опит – затвориха част от паметниците в Музей на социалистическото изкуство. Но там никъде не се споменава за тоталитаризъм, няма и най-малък намек /надпис/  за престъпленията на режима. И още нещо няма в нашия соц-музей – нито един съветски солдат, пак да не обидим „братушките”. А мястото на червеноармейците е при „гранитите” – и на оня войник с автомата от Княжеската градинка, и на пловдивския му тавариш – Альоша.

Ако навреме ги бяхме пратили в резервати, както унгарците, сега нямаше да се стигне до чуковете…

Михал Мишковед