СРЕЩА

За последен път видях баща си на централната гара. Бях гостувал иа баба си в Адирондакските планини и отивах на една вила в Кейп, наета от мама. Писах на баща си, че ще имам в Ню Йорк час и половина престой между влаковете, и го молех да обядваме заедно. Секретарката му отговори, че той ще ме чака на обед пред информацията и точно в дванайсет часа го видях да си пробива път през навалицата. Бях го позабравил – майка ми се разведе преди три години и оттогава не бях го виждал,  но щом го зърнах, почувствувах, че това е баща ми, моя плът и кръв, мое бъдеще и съдба. Знаех, че когато порасна, ще приличам на него. Ще трябва да замислям своите начинания в рамките на неговите възмож-ности. Той беше едър, хубав човек и аз бях страшно щастлив, че отново го виждам. Потупа ме по гърба и стисна ръката ми.

– Здравей, Чарли – каза той. – Здравей, момчето ми. Иска ми се да те заведа в клуба, но той е далеч от тази гара и ако трябва да хванеш ранен влак, мисля, че е по-добре да хапнем някъде наблизо.

Той ме прегърна през рамото и аз вдъхнах миризмата на баща си, така, както мама вдъхва роза. Лъхна ме богата смес от уиски, одеколон, вакса за обуща и вълнено бельо – миризма на зрял мъж. Надявах се, че някой ще ни види, исках да се фотографираме. Да остане някакъв спомен от това, че сме били заедно.

Излязохме от гарата и тръгнахме по странична уличка към един ресторант. Беше още рано и вътре нямаше никой Барманът се караше с момчето, което разнасяше стоката, а до кухненската врата стоеше някакъв много стар сервитьор с червено сако. Седнахме и баща ми високо го извика.

–  Келнер! – каза му на немски той. – Гарсон! Камериер! Ей, вие!

Буйността му прозвуча неуместно в празния ресторант.

– Ще благоволите ли да ни обслужите? – провикна се той. – Бързо, бързо.

После баща ми плесна с ръце. Това привлече вниманието на сервитьора и той се затътри към нашата маса.

–  На мен ли пляскахте? – попита той.

–  Спокойно, спокойно, сомелие – каза баща ми. – Ако това не ще ви затрудни много. . . ако това няма да превиши и надхвърли вашето чувство за дълг, донесете ни два коктейла бийфийтър гибсън.

–  Не обичам да ми пляскат – каза келнерът.

–  Трябваше да си донеса свирката – каза баща ми. – Аз имам една свирка, която чуват само ушите на старите келнери. Сега извадете малкото си бележниче и малкото си моливче и да видим дали ще можете да запишете правилно: два бийфийтър гибсън. Повтаряйте след мен: два бийфийтър гибсън.

–  Мисля, че е най-добре да отидете другаде – каза тихо сервитьорът.

–  Това – каза баща ми – е най-блестящото предложение, което някога съм чувал. Хайде, Чарли, да се махаме оттук.

Последвах баща си в друг ресторант. Този път не беше толкова буен. Донесоха коктейлите и той ме подложи на кръстосан разпит относно бейзболния сезон. После почука с ножа върху ръба на празната чаша и отново се развика:

–  Гарсон! Келнер! Камериер! Ей, вие! Може ли да ви  помолим да ни донесете още две от същото?

–  Колко годишно е момчето? – попита сервитьорът.

–  Това – каза баща ми – съвсем не влиза в мръсната ви работа.

–  Съжалявам, сър – отвърна сервитьорът, – но не можем да поднесем на момчето втора чаша.

–  Знаете ли, че имам една новина за вас – продължи баща ми. – Много интересна новина. Да не мислите, че това е единственият ресторант в Ню Йорк. На съседния ъгъл току-що са открили нов ресторант. Хайде, Чарл и.

Той плати сметката и аз отново го последвах в друг ресторант. Тук сервитьорите носеха розови сака като ловджии. На стените висяха много конни принадлежности. Разположихме се и баща ми пак се развика:

–  Магистре на хрътките! Викач или нещо подобно! Ние искаме една прощална чаша. Главно два бибсън гийфийгьр.

–  Два бибсън гийфийтър? – попита усмихнат сервитьорът,

–  Ти много добре знаеш какво искам – каза ядосано баща ми. – Искам два бийфийтър гибсън, и по-пъргаво. Нещата са се променили в добрата стара Англия. Така казва моят приятел херцогът.

–  Тук не е Англия – каза сервитьорът.

–  Не спорете с мен – каза баща ми. – Правете, каквото ви казват. Да видим как е Англия с коктейлите!

–  Просто исках да знаете къде се намирате – отговори сервитьорът.

–  Ако има нещо, което не мога да понасям – каза баща ми, – това са нахалните слуги. Да вървим, Чарли.

Четвъртият ресторант се оказа италиански.

–  Бонджорно – започна баща ми. – Пер фаворе, юсиамо авере дуе коктейл американи, форти, форти. Молто джин, поко вермут.

–  Не разбирам италиански – каза сервитьорът.

–  Я не се преструвайте – каза баща ми. – Разбирате и аз много добре знам, че разбирате. Волиамо дуе коктейл американи. Субито.

Сервитьорът се отдалечи и прошепна нещо на шефа, който дойде до нашата маса и каза:

–  Съжалявам, сър, но тази маса е заета.

–  Добре – каза баща ми. Намерете ни друга.

–  Всички маси са заети – каза шефът.

–  Ясно – каза баща ми. – Не желаете да бъдем ваши клиенти. Така ли? Тогава вървете по дяволите. Вада ал’инферно. Тук не е за нас, Чарли.

–  Време е за влака – казах аз.

–  Съжалявам, сине – каза баща ми. – Ужасно съжалявам.

Той ме прегърна и притисна до себе си.

–  Ще те заведа до гарата. Ех, защо нямаше време да отидем до моя клуб!

–  Нищо, татко – казах аз.

–  Ще ти купя вестник – каза той. – Ще ти купя вестник, да четеш във влака.

Той отиде до вестникарската будка и каза:

– Любезни господине, бъдете така добър да ме ощастливите с един от вашите мръсни, нищо неструващи десетцентови следобедни вестници…

Продавачът му обърна гръб и се загледа в корицата на едно списание.

–  Нима е голямо благоволение, любезни господине – продължи баща ми, – да ви помоля да ми продадете един от вашите отвратителни образци на жълтата преса?

–  Трябва да вървя, татко – казах аз. – Закъснявам.

–  Почакай само секунда, сине – каза той. – Почакай само секунда. Сега ще му дам да се разбере на този приятел.

–  Сбогом, татко – извиках аз и заслизах по стълбите към влака. Това беше последният път, когато видях баща си.

Превод: Николай Попов