На актьора Георги Русев
– По местата! Тишина! Камера?
– Работи.
– Магнетофон?
– Работи.
– „Догонване“, седми дубъл – това вече е скриптърката.
– По-високо, моето момиче! С цяло гърло. Скриптгърла си! – режисьорът имаше склонност към каламбури и шаради.
Клапата на гърлата трака.
– Тръгвай, Геров!
Мегафонът го отнесоха на ремонт, налагаше се връщане към цялото гърло.
С тръгването на Геров, тръгнаха в синхрон: хронометърът в шепата на режисьора, фартовата количка с камерата, вагоните по линията, теглени от локомотив с бутафорен комин, понеже беше електрически. Пехотна димка, взета от военните, пускаше дим, имитиращ влак от ранните години на ж. п. превоза.
– Темпо, Геров! Темпо, темпо!
Геров набира скорост. Снимачният екип следи ускорението със затаен дъх. Разстоянието между човек и влак се топи. Петдесет метра. Трийсет. Последна е будката на спирача. Крайниците на Геров се сливат в диск: десет метра… пет… Левият крайник се вдига до стъпалото, още малко и ще го докосне… Ще се улови горе… Само миг и…
– Ах! Не!… Геров, Геров!… Мамка му и прасе…
Лицето на режисьора е в гърч, рижата четина – настръхнала. Хронометърът отхвръкнал, запалката щрака, но не пали цигарата. Цигарата отдавна е запалена и дори угаснала на долната устна. За три часа, покрай тоя шибан епизод, вече пуши втори пакет.
Лъхва го познатия мирис на Геров, вода тече по врата му, ризата залепнала; ще вземат да го разболеят, а има още сума снимачни дни.
– Геров, скъпи, знаеш колко те обичам, колко те обичаме и ценим таланта ти… Защо така се получава?
– Правя всичко по силите си, шефе! – казва мрачно Геров.
– Правиш грънци! – това е Джонев, операторът. – И забравяш, че не съм наследник на „Кодак“, нямам фабрики за лента.
– Джони, не… Остави ни за секунда. И останалите, ако обичате. Десет минути кафе-пауза!
– Кафе-пауза! – отеква ехото като живо над терена.
Скриптърката изтрива с гъба цифрата на клапата и изписва нова. Едра като кравай девятка. Девети дубъл. Спира поглед върху Геров.
– Да ви донеса ли кафе?
– Не знам колко ми станаха… Инфарктът не ми мърда. И това май е някакъв изход.
– Без кафета, казах!… Оставете ни за малко. И за теб се отнася, моето момиче.
– Каза кафе-пауза, шефе!…
– После, после… Метни това пешкирче, Геров. Ти си ми талисманът, ще го повтарям и потретям до края на света. Но трябва да правиш каквото трябва… Нищо повече. До-гон-ваш! Настигаш, пипваш, но не се метваш. Аха-аха! Но не се метваш…
– Винаги се метвам! В последната секунда. Така съм аз.
Стоманата по трасето пропуква, буферите се будят от допир, връщането назад напомня неудоволствието на кон, който мрази впрягане в каруца на заден ход. Бързаха за дубъла докато димката още изпуска дим, не е предвидена резервна.
Геров трие длани, докато е в начална мъртва точка. Хвърля се със скок, ризата лъкатуши като пеперуда, устремът е към последния вагон, към последното стъпало, цел, надежда за успех. Тоз път: браво! Докосва, пипва, но не се метва.
– Браво, Геров! Момчето ми… Не, не! Пипвай, докосвай и толкоз! Не се метвай!…
Но в нов пристъп Геров е отново на стъпалото. О, боже! Не!
– Защо бе, човек? Аз ли съм идиот или кой? Дайте нещо да го застрелям!
– Не мога иначе, шефе! Казах. Отвътре е някак си, не зависи от мен…
– От кого зависи бе, идиото?!
– Да оставим. Ще го натаманим на монтажа – това е Джонев.
– Какъв монтаж? Жаба ли да монтираме? Алигатор – да те изяде – и теб и мен?
– Застреляйте ме. Казах.
Димката от комина прехвърля пушек в цигарите.
– Обяснение все пак трябва да има. Някакво, казвам, светът е обясним. Мираж няма.
– Мираж, мираж до новия тираж!
– Джони, млъкни!… Без каламбури и шаради… Какво имаме всъщност? Постъпателност. Всички сме тичали подир влакове и трамваи в догонване на движеща се точка. Доближаваме, протягаме ръка и тъкмо да… тя се отдалечава. Изтегля се в мираж. И ние какво? Оставаме с крачки, с метри, с години, защо не и с векове?…
– Така е. Метафора. Казвал си.
– Метафора изконна. Дълбинна. А ти? Посягаш и я елиминираш. Защо, Геров, защо?
– Защото посегна ли… трябва да се метна. Не мога да се преборя.
– Целта, Геров, е винаги пред нас. С цел да я гоним, да я преследваме. И никога да не я достигаме.
– Винаги я достигам. В последния миг. Нещо вътре ме кара да се метна. Те с това не мога да…
– Ще можеш, приятелю. Аз вярвам в теб. Всички ще можем. Ще го надмогнем. За да останем каквито сме си… Какво се смълчаха ония там? Събудете ги.
– Машинистът предупредил, че си тръгва.
– Как тъй? Не сме свършили.
– Догонвал разписанието на гара Разпределителна.
– Кажете му, че ще го застрелям.
Георги МИШЕВ
