Не знам дали съм самотна, или просто ми се пие без  повод. Да, самотна съм. Ето защо обръщам още една чаша Бейлиз – шоколадов ликьор. А защо съм самотна? Мъжът ми има любима, да не използвам грозната дума, която властва в жълтите издания – но това не е повод за самота – с нея са съратници вече четири години. Не зная как довечера ще понеса нашето парти – събираме се  четиримата – аз, мъжът ми, когото наричам “пътник” поради факта, че съм го отписала от маршрута си. Теодора,  съратницата, и Тери, нейният съпруг. Теодора е муза, аз съм жадна.  Тери и мъжът ми са партньори в бизнеса, продават бяла техника на съпруги с разбити сърца като мен. Съпругите купуват бяла техника, за да забравят нещастията си, но аз предпочитам Бейлиз.

Освен съпруга ми, Теодора има още няколко съратници2, понеже прочела, че емоционалните трепети стопявали излишните килограми в женския организъм. Ако това е вярно – тя досега да е изчезнала от лицето на земята. Осъществяваме тези събирания вече четвърта година всеки четвъртък. Тери е бизнесмен, сяда до мен и ме осветлява как зле върви бизнесът с бяла техника напоследък. Аз кротко пия, той се въздържа през цялото време. Пътникът също е въздържател. И Теодора е въздържателка. Аз не съм. Аз съм запалена любителка на алкохола.

Отсядаме в ресторанта на Тери, следователно се наливам насила, за да го разоря. Тъкмо посягам замислено към ликьора и изведнъж вратата с гръм се отваря, трима бандюги с чорапи на главите влитат и казват: “Горе ръцете”. Толкова съм къркана, че не мога да си вдигна ръцете. Тери и Пътника обаче са въздържатели и вместо да вдигнат ръце, налитат на бой срещу тримата.

Бейлиз  така ми действа, че не виждам какво става. Все пак долавям как вместо ръцете, Теодора си вдига полата. Това в друг случай би имало зашеметяващ ефект, но сега никой не я поглежда. Това очевидно я вбесява.  Дори и да си наквасен като мен,  усещаш, че става меле. Тери и Пътника ходят на фитнес всеки ден; те двамата желаят да правят потресаващо впечатление на Теодора и, естествено, трябва да са във форма. Мелето става неудържимо. Самотна съм, поради което поглъщам още една чаша. Както вече е ясно, любимият ми алкохол е Бейлиз. Теодора скача и се впуска в мелето. Бандюгите не са оценили краката є и тя ще им отмъсти жестоко. Свалила си е обувките и налага криминалните елементи с токчетата по главите.

Любопитно ми е защо ходи да защитава Тери, собствения си съпруг-въздържател, когато би трябвало да предпази съратника си – тоест моя съпруг. Макар че съм самотна и пийнала, това ме обижда. Аз също имам съпруг и ще го защитя. Така ми е писнало от него, че си свалям обувките и отивам да го защитавам. Вместо да ударя елементите по чорапите, в които са сложили главите си, аз блъскам Пътника по темето – нося обувки с висок ток. При това съм висока и силна. Токчетата барабанят в стил „ритъм енд блус“ по черепа на Пътника и въпреки че съм къркана, се питам : “Кой в това меле ще види, че забивам токчета в главата на собствения си съпруг?”

–  Но ти удряш Сашко! – пищи Теодора; тя, понеже е въздържателка, всичко забелязва. Така ли? – питам я и пренасочвам токчетата към нейната глава. Това ми доставя огромно удоволствие. Обаче очевидно съм се престарала, защото по едно време долавям, че токчетата са се отцепили от обувките ми. Тъй като съм пийнала, едва сега забелязвам, че Пътникът, тоест мъжът ми, се е проснал на пода, а в тила му е забито едно от токчетата на моите обувки.

Оглеждам се наоколо и  що да видя – Теодора се опитва да измъкне с пинсети второто токче от рамото си, ала няма успех в това начинание. Тери въздържателят ме гледа, сякаш съм божество, правя  една стъпка към него и той, без да съм го докоснала дори, се просва на пода. Такъв страхливец е, че два ритника ще стигат да припадне. Но се излъгах. Трябваше да го ритна само веднъж и престана да мърда.

Тримата криминални елементи с чорапи на главите стоят в полукръг около мен и ме следят с втренчен поглед. Мисля си – сега ще ме пречукат, а те заявяват:

– На Вашите услуги, госпожо.

– Тука са парите! – казвам. Макар че съм на няколко чаши, винаги помня къде Тери крие парите си.  – Действайте! – те действат. Измъкнаха всичките долари и евро и както съм пияна, един от тях – най-якият, ми ги носи на един поднос за палачинки и пита:

– Сега накъде, госпожо? – Гаврътвам една кока-кола за отрезвяване, прибирам парите и се качвам заедно с чорапите в една кола. Там те си смъкват дегизировката и що да видя: били хлапета с още неподкарали бради. Разделихме парите много демократично: на мен три дяла, те разпределиха четвъртия помежду си – и кой от къде е.

Взех такси и долетях у дома. Не зная след колко часа от болницата ми се извиниха за безпокойството, но,  „Мила госпожо, съпругът Ви е тежко ранен с ток от дамска обувка, забит в тила. Нападнали го в ресторант “Лилиите” в Лозенец. Тъкмо излезе от кома. Полицията не успяла да открие, но упорито търси извършителя на тази жестока криминална проява.“

Теодора не гъкна. Очаквах, че ще вдигне страшна олелия и ще пищи, докато не ме настани в затвора. Тя обаче основа фондация за борба с насилието. Общува на четири очи с господата от управителния борд и се бори  активно с криминалните прояви. Скоро и тримата от членовете на борда се разведоха. Подозирах, че Пътникът ще ми поиска развод и също ще прояви желание да ме настани в затвора.

Но той не прояви. Когато ми сервира Бейлиз в кристалната чаша, ме гледа в очите и заявява, че съм секси. Вече не общува духовно с Теодора. Не са съратници. Тери, собственикът на “Лилиите”, ми предложи да застрахова при мен ресторанта си. От време на време чорапите пишат във Фейсбук, а когато посегна  към обувките си, Пътникът дълго се чеше на едно място по тила. Там все още има белег от забит ток на дамска обувка.

Здравка Евтимова