fbpx
От категория: Класика в жанра

ВАСИЛ СТАНИЛОВ (1933 – 2016)

ЯБЪЛЧИЦАТА

Дворът, към който гледаше нашата канцелария, миришеше на влажна смет – на мухъл, узряла кал и разложена хартия. Сиви подкожушени стени и мръсни прозорци на сервизни помещения бяха съдът, където бе затворена тази неповторима смрад. Мръсотията на отсрещните прозорци не позволяваше на погледа да проникне зад тях, но дори и когато бяха отворени, там никога не се появяваше приветлива физиономия. Това, което го пише по романите или сме го гледали по филмите – небрежно облечено създание от нежния пол да сложи крак върху стола, за да си оправи жартиера – не! Дори някакво по-свястно бельо не се развяваше по въжетата на балконите. Само от време на време ще се отвори врата, ще се подаде ръка, в която има лопата, ще се чуе тъп тенекиен звук, после почукване върху ръба на кофата и вратата ще се хлопне. И отново скука и равномерно потракване на бюрократичната машина. Ще прощрака перфоратор, ще тропне печат, ще се изкашля страхливо някой посетител.

Веднъж най-неочаквано, не помня вече кой, каза:

– Я?! Вижте!!!

Сред двора беше цъфнала ябълчица.

От каква семка се бе пръкнала, от кой процеп се бе промъкнал слънчевият лъч, който є бе посочил накъде да се устреми, така и не разбрахме, но това беше ябълка. Сред прашните измачкани листенца на младото дръвче няколко нежни бледорозови цветчета се открояваха на фона на тъмната воняща земя.

Престрашихме се и отворихме прозореца.

Наистина – какво чудо на природата бяха няколкото цветчета, напомнящи сякаш за отвъден, нереален, никога несъществувал свят. Гледахме, въздишахме един през друг и едва ли не само с възклицания се разбирахме. Явно беше, че всеки мисли колко сме се отдалечили от началото, от онова време или място, когато всичко е започнало. Отдалечили сме се от земята, от семената, от влагата, от въздуха, от слънцето.

Един от нас стана, съблече си сакото и по бяла риза напусна стаята. Пет минути по-късно го видяхме на двора с лопата в ръка. Обръщаше почвата около ябълката. След малко дворът се напълни с мъже и жени, които въодушевено се блъскаха и си пречеха един на друг.

Тази жалка и невзрачна пръчица се превърна в магнит, който привлече на двора не само нас, бюрократите, които и без това, знаете много добре, се чудим с какво да си запълним времето, но и жителите от околните сгради, които се оказаха шумни и весели същества: приказливи баби, многознайни дядовци, кресливи внучета, лелички, чичовци, татковци, че дори и майки, срамежливо загърнати в пеньоари, на които долните копчета липсваха. Настана голямо веселие.

И все пак дворът не само беше прекопан. Очертахме алеи и сковахме пейки. На алеите измислихме имена.

Донесохме и бинокъл да наблюдаваме отдалече как върви най-интимният процес – опрашването. Нагласихме го на фокус, обръщахме го от едната и от другата страна, но така и не видяхме пчела. И все пак цветчетата опадаха. Зачакахме със свити сърца какво ще стане по-нататък. Разделихме се на две – едните твърдяха, че всичко се развива правилно, другите заявяваха, че нищо няма да излезе от неоплодена ябълка.

Докато чакахме да видим кой ще е прав, ние започнахме да се интересуваме от ябълкова литература. Узнахме, че освен за раздори ябълката служи още и за редица други неща: на карикатуристите – като цел на Вилхел-Теловата стрела и като доказателство за неуредици в амбалажното дело у нас; за философите тя бе началото на човешкото познание, а за физиците – скъп спомен. Ябълчиците растяха бавно. От големина колкото детски стъклени топчета те взеха да наедряват до размерите на топки за тенис на маса.

Голяма радост е да гледаш как нещо, за което си се грижил и милеел, се налива със сок, как зрее. За наш ужас четири от пет­те ябълки окапаха. Три дни бяхме в траур. После се съвзехме и започнахме да търсим причината за това нещастие. Песимистите отново напомниха за сивите подкожушени стени и за слънчевия лъч, който трябваше да докосне ябълковия цвят, за да стане чудото. Оптимистите се опитваха с огледала, монтирани по прозорците, да направят невъзможното.

И то стана!

Ябълката се задържа на своята тънка пръчица, заглади кожа и един ден почервеня от едната страна. Само дето не организирахме венецианска вечер с бенгалски огньове.

После дойде лятото и ето – ябълката ранозрейка намигна и ни каза (ние отдавна є разбирахме езика), че е време да я откъснем.

За тържеството се събра, съвсем спокойно мога да кажа, мало и голямо – бабите, дядовците, лелите, чичовците, татковците и мамичките, които бяха в официални рокли, одеколоните им ни караха да притваряме блажено очи.

Имаше доклад. В него между другото се подчерта, че нашият народ неслучайно през най-студеното време от годината – тогава, когато няма и помен от живителната топлинка на слънцето, си пожелава: „Сурва, сурва година, весела година, червена ябълка в градина…” Защото червената ябълка, заяви докладчикът, е символ на най-хубавото, което може да си пожелае българинът, а именно плодородие, топлина в природата и между хората, а и красота. Неслучайно в народните песни хубавите моми ги сравняват с червени ябълки.

Ние го слушахме и не му вярвахме, защото вече бяхме поживели и поразбрали, че и най-червената ябълка си има червейче отвътре. Но това не можеше да ни развали настроението, разчитахме, че червеят няма да се падне на нас.

Един от дядовците извади чекийка и я размаха. Викнахме ура.

Дядото откъсна ябълката и я издигна високо.

Отново ура!

Чекийката  мина през телцето на ябълчицата и я раздели на две, после още на две и още, и още. На всеки трима се падна по едно тънко прозрачно резенче. Но никой не се разочарова, никой не се разсърди, никой не надигна глас на протест. Разотидохме се щастливи и весели . ..

Времето течеше, но ние не забравяхме за ябълчицата. Отдолу тя ни напомняше за себе си и кротко ни махаше с тъжните си бледи листенца.

Дойде зимата, листенцата окапаха. Дойде пролетта и се показаха нови. Часовниковият механизъм, заложен в малката ябълкова семчица, правеше своето. Една сутрин видяхме дръвчето цялото отрупано с цвят … Този път ние вече знаехме какво да правим. Запретнахме ръкави и започнахме да го пръскаме с отрова. Пръскахме го по време на цъфтежа и когато върза плод, и когато плодовете наедряха. Разбира се, поставихме надпис: „Ябълките са пръскани с отрова”.

Независимо от надписа един от колегите се отрови. Спасихме го, но с големи усилия. Само че той загуби авторитета си сред колектива и напусна. Ние чакахме ябълките да наедреят, за да ги оберем тържествено като миналата година.

Този път ябълките не окапаха, задържаха се до една. И червеи очевидно нямаха, но вървяха бледички. Бледички си останаха докрая.

От литературата узнахме, че не знам си къде червивите ябълки били по на почит, тъй като червеят бил доказателство, че плодът не съдържа вредни вещества. Вредното вещество си било вредно както за животинката, така и за човека. В някои страни по пазарите имало два купа ябълки – едните с червеи, а другите без червеи – пръскани с отрова, по-евтини. Дори пред единия куп имало разцепена ябълка, за да се види животинката вътре.

Този път обрахме ябълките без голямо въодушевление. Нямаше го миналогодишния ентусиазъм. Вкусът на миналогодишната ябълчица не ни излизаше от ума. Дори и онези, които не бяха успели да я опитат, и те въздишаха по нея.

Ето ти тема за целогодишен разговор:

Доколко трябва да се намесваме в живота на ябълчицата? Не я ли лишихме от възможността тя да си избира приятелите и неприятелите? Какво, като е дърво!? Имало дървета, които са по-чувствителни на болки и от хората. А може би дървото има по-чувствителна душа и от нас. Ако не от всички, поне от някои от нас!

От дума на дума, макар и късно, признахме си, че сме сбъркали, че не сме дооценили правилно значението на червейчето. Защото едно нещо без червей не е толкова здраво, колкото си мислехме. Както и едно намерение, непроверено от червея на съмнението, се оказва безвкусно и ялово.

На следващата година оставихме дръвчето на свобода. Само му се радвахме отдалече. И този път се появиха и пчели, ябълките наедряха, наляха се, почервеняха и…

И една вечер някой ги обра. До последната. Паразити всякакви. На този свят всичко може да се случи. Но на следващата година, когато узряха ябълките, се разпоредихме да се заключват вратите към двора, за да не влизат външни хора.

Обра я някой вътрешен. Така и не разбрахме кой.

Някой подхвърли със злоба, че трябва да вземем и да я оградим с телена мрежа. Той може би се шегуваше, но ние го направихме.

Ябълката пак даде обилен плод.

И пак я обраха – още зелена.

Един есенен следобед всички се събрахме на двора. Сред нас имаше мнозина от онези, които бяха вкусили от първия плод и никога нямаше да го забравят. Те бяха „против”.

Останалите бяха „за”. И те бяха повече. Затова и стана тяхното.

Отсякохме ябълката.

Има хора, конто помнят физиономии, други – мелодии, трети – чужди мисли, а аз никога няма да забравя едва доловимия мирис на първите цветчета на нашата ябълчица.

Subscribe
Notify of
0 Comments
Inline Feedbacks
View all comments

Оставете коментар - участвайте в дискусията

За да коментирате под тази публикация е необходимо да сте регистриран/а в сайта на Стършел. Регистрирайте се безплатно още сега или влезте в профила си!

Още от "Стършел"

ВЕЖДИЧКА ИГРАЕ НА ЖМИЧКА

Както знаем, скулпторът Вежди Рашидов, когото наричаме любовно Веждичка, е председател на Народното събрание. Знаем също, че е депутат от партия ГЕРБ и вече четири мандати е верен неин войник. Но ролята му днес се промени - стана парламентарен шеф и като такъв трябва да показва надпартийност, неутралност, не бива да бъде червен, син, жълт или лилав, нали вече не принадлежи...

Продължете

СЪРАТНИКЪТ

Не знам дали съм самотна, или просто ми се пие без  повод. Да, самотна съм. Ето защо обръщам още една чаша Бейлиз – шоколадов ликьор. А защо съм самотна? Мъжът ми има любима, да не използвам грозната дума, която властва в жълтите издания - но това не е повод за самота – с нея са съратници вече четири години. Не зная...

Продължете

Отново в играта!

З-замириса на избори и настана оживление в партийните редици. Една партия, безславно ударила политическото дъно, сега разчита на новия шанс. Формацията Има такъв народ  почна да си въобразява, че тя още нещо значи и  ще се намери отново такъв  народ, който пак да гласува за нея. Издъненият Слави и неговите пишман политикани сега са измислили нов ход за връщане в играта...

Продължете

Върнете паролата си

Моля въведете e-mail адреса си или потребителското си име

0
Would love your thoughts, please comment.x
()
x