Пиеро Бенаму, с ударение върху О-то, моля, беше типичен пример за думите на Алфонс Доде: „Всички
южняци са малко нещо тартаренци.“ Но, погледнат по – отблизо, той беше доста нещо тартаренец. Винаги шумен и неизчерпаем извор на хвалби, Пиеро беше човек със златно сърце и още по-златни ръце. Умееше да поправи всичко, което можеше да се закове с пирон, върже с тел или по изключение залепи с универсално лепило. Не ще и дума, тези му качества го правеха много полезен в колежа, защото учениците честичко чупеха по нещо. Затова директорът ни, негов стар познат, беше назначил Бенаму с мъглявата титла Универсален майстор.
Уви, освен гореописаните си достойнства Пиеро имаше и два смъртни врага – часовника и календара. Подозирам, че водеха вендета от години, но всуе! Защото ако директорът, един елзасец точен като хронометър, наредеше на нашия човек да бъде в понеделник, 8.00 ч. в спортната зала с инструментите си, той никога не идваше преди десет, десет и половина. При най-малкия упрек, изказан дори с гримаса, той започваше да се бие в гърдите и да се кълне в главата на майка си и в гроба на баща си, че нещата стоят точно обратното! Аргументи, доста спорни. Но имаше четири дъщери и съпруга, която не работи. Кой можеше да остави тези пет нещастни същества без залък и подслон? Разбира се-никой.
Пороци, този мъж, вече над петдесетте – нямаше. Освен хазарта! Първоначално имал сергия за плодове и зеленчуци, ала малко по малко загубил всичко и сега живееше в скромната стаичка на пазача. Временно! Защото Пиеро беше открил, пардон, беше на път да открие три от петте числа на седмичното лото. С тези „твърди“ числа и няколко десетки фиша можело да се закръгли Голямата печалба.
На няколко пъти учителят по математика се опита да му обясни, че лотото има над 14 млн. комбинации.
Престоялият цели пет години в началното училище Бенаму се усмихваше загадъчно и отронваше убедено: „Когато ме видите в бял открит кадилак, ще повярвате.“
Накрая съдът запорира заплатата му. Превеждаха я на жена му, а той получаваше около стотина евро джобни. Те, естествено, преливаха в нови и нови фишове. Добре, че готвачът винаги намираше по една допълнителна чиния за колегата ни.
Този добре смазан механизъм работеше от години, а милионите, странно защо, така и не идваха.
Докато един ден се разчу новината: „Колегата ни е изчислил петте необходими числа за Голямата печалба на лото! Общата сума за пълното финансово покриване на комбинацията „5+2“ е само три хиляди евро.“ И той откри подписка в колежа.
„Познавам две безкрайни величини – беше писал някога Айнщайн – вселената и човешката глупост. Всъщност за вселената не съм сигурен!“ Припомням тези думи, защото между първите, записали се за подялбата на Златното руно, беше преподавателят по математика!
Беше един четвъртък. Съзаклятниците се събраха на заключена врата в учителската стая и под надзора на откривателя (играеха за 24 милиона все пак) и започнаха да попълват фишовете.
В понеделник сутринта директорът дълго се мъчи да отвори вратата на кабинета си. Накрая успя да отблъсне тялото на паднал в несвяст човек. Беше създателят на печелившата система! След като проверил резултатите на своето откритие, Пиеро удавил неуспеха си с бутилките за гости.
– Но, г-н Бенаму! – възкликна възмутен той – Как сте си позволили това поведение! – пое си въздух той и добави – Такова свинство!
– Ма, к’во свинство, к’во поведение?! – извади любимата си тирада освестилият се пияница – Нищо не съм ви пипнал! Аз въобще не пия. Кълна се в гроба на баща си, в главата на майка си. Да, в главата на майка си.
Тук елзасецът не издържа и произнесе крилатата си фраза, която още се носи в колежа „Андре Белкамп“.
– Г-н Бенаму, престанете най-сетне да ми тикате в ръцете главата на майка си. Напуснете колежа! Вед-на-га!
Дали и ако да, кога и как съдружниците в този тираж са успели да си приберат вноските, това не мога да кажа. Виж, открит бял кадилак с Пиеро на волана, уви, още не съм виждал. Но време има. Лотото тук е два пъти седмично.
Жан СОЛОМОНОВ
