В свищовския музей на Алеко има един експонат, навеждащ на странни размишления. Пощенска картичка, изпратена до Пенчо (не някой си, а Пенчо Славейков). На изображението се вижда Айфеловата кула, а текстът е следният:
11 септемврий – на върха
Пенчо,
Ако и да нямам сантим в кесията си, но положението си в тази минута не би го менил за хиляди.
Целувам те
На 13 септ. тръгвам, на 17 във Виена и около 20-и дома.
Алеко
Ще речете – нищо кой знае какво, хората и през ХIX век са си пращали картички.
Тук не е зле да се взрем в датите – печатът е нечетлив, но очевидно картичката е изпратена не по-рано от 11 септември. Пътуването от Париж до София (може би – с ден-два почивка във Виена) тогава е било около седмица.
Но Щастливеца е бил сигурен, че влакът няма да закъснее, локомотивът няма да се запали, вагоните няма да дерайлират и картичката му ще пристигне в София преди него, за да го чака на 20-и приятелят му Пенчо (не някой си, а Славейков) и уговорят някой гуляй на открито в мъжка компания…
Само за справка – сто и трийсет години по-късно, във времената на скоростните влакове, самолети и компютри, коледната ми картичка, пусната в София на 4 декември, още не е стигнала в Париж…
Очевидно и влаковете ни, и днешните „Български пощи“ се движат с повече от 130 години закъснение…
Имат много здраве от Алеко!
Р. Чернев
