ФОН НА ЕПОХАТА

Пренесох се да живея в една къща на улица, която още преди няколко десетилетия е била една от главните артерии на града. Таванът на стаята беше висок, двата партерни прозореца — също високи и тесни като амбразури, вратите — и те прекалено удължени, с мръсножълти брави, по които личаха старинни орнаменти. В стаята беше полутъмно, мракът не отстъпваше през целия ден — на обед се оттегляше само за малко в ъглите и под високия таван, но рано следобед отново нахално настъпваше.

През прозорците се виждаха само редиците на подобни прозорци отсреща, слепи, понеже и зад тях цареше същият мрак. Над парапета плаваха шапките на минувачите, сякаш градът бе потънал и сега течението непрекъснато носеше дамски и мъжки шапки, останали от удавниците на повърхността.

Постоянният шум от стъпки, който проникваше през стъклата, също ме караше често да си мисля за река.

Веднъж между другите шапки премина и една по-особена – черен цилиндър. Премина и изчезна, потокът продължаваше да тече. Но след минута някой позвъни на вратата и като отворих, видях цилиндъра върху главата на възрастен господин, който си изтри обувките, въпреки че от една седмица не бе валяло и пред вратата нямаше изтривалка, свали шапката си и попита може ли да влезе.

След като влезе, той се огледа и заговори, изваждайки от джоба си вестник, сгънат на дълго.

— Донесох решението.

— Какво решение?

Той ми подаде вестника. Цветът му беше като на старите плочки за игра на домино, направени от кост. Шрифтът беше старинен — днес вече не се употребява: буквичките стояха изправени на крехки и високи краченца, стъпалата и главичките им бяха очертани с тънки хоризонтални чертички. Случайно зърнах датата на една кореспонденция: «6 юни 1906. Текущата седмица в Баден-Баден. . .»

— Кръстословицата — подсказа ми той, като видя, че не разбирам за какво става дума,

На втората страница имаше кръстословица със старателно изписано решение — с наплюнчен химически молив.

— Виждам.

— Цялата е решена.

— Да.

— Донесох я в редакцията, на посочения адрес. Предпочетох сам да я донеса. Но изглежда, че тук вече няма редакция — добави той, като оглеждаше мебелите.

— Действително няма. Сега тук е частно жилище.

—Чакай малко. Решил съм всичко. А къде е сега редакцията?

Вдигнах рамене:

— Преди да се нанеса, тук също беше частно жилище.

— А още по-преди?

— Не зная. Струва ми се, че и по-преди е било частно жилище.

— Много жалко. Сам я реших.

— Може би някога тук е имало редакция, но отдавна. — злобно казах аз.

Той кимна.

— Да, преди петдесет години.

Този полуинтелигент взе да ме вбесява.

— Стига с вашата кръстословица! Навярно знаете, че оттогава много неща са се променили!

— Съжалявам, господине, но аз не съм професор. Сам съм постигнал всичко. — рече той обиден.

Помълчахме един миг, после прочетох заглавието на този негов вестник. Възмутих се.

— Знаете ли, че вашият вестник е провеждал перфидната политика на монархията за потискане на националните малцинства?

— Беше неделя. У нас дойде чичо ми и носеше вестника в джоба си. Седяхме в градината, защото беше горещо. Баща ми и чичо ми казаха, че ще играят на карти. Исках да играя с тях, но баща ми

не разреши, каза, че съм бил още малък, като съм пораснел, тогава съм щял да играя. После съблякоха саката си и останаха по жилетки. Започнаха да играят, а аз извадих вестника от джоба, понеже сакото на чичо ми беше окачено на черешата. И така взех да си я решавам.

— И чак сега свършихте. . . — язвително допълних аз.

— Беше много трудно. Знаете ли какво е «адекватен»? А имаше и по-лоши.

— Господине, ами Първата световна война?— спомних си аз.

— Мене тогава не ме взеха войник.

— Вие сте смешен. Такъв обществен поврат, такъв колосален скок, Ваймарска република, плебисцит. . .

— Мислите, че е било лесно, а? През деветстотин и десета ние още не знаехме какво е Цепелин, водоравно. Едва след като ми излязоха «велосипед» и «билка» — разбирате ли, иначе растение, — едва тогава се досетих.

— Е, ама вие ми действувате на нервите. Кризата през двайсет и девета, а вие все с тази кръстословица. . .

— Може би не съм твърде способен, господине. Може би ви се струва, че съм имал прекалено много време. Но аз трябваше да работя, моля ви се, и да решавам кръстословицата предимно вечер.

— А Хитлер не ви засягаше, нали? Ами Испания? Какво сте правили тогава?

— Нали ви казвам, че сам решавах всичко. Имаше много чужди думи. Но за какво я имам гази глава?

— Вие сте Соломон — хладно се подигравах аз. — Сигурно и през Втората световна война сте седели над кръстословицата, а? Вие сте Айнщайн, но не сте измислили атомната бомба. Не сте могли!

— Бомбата си е бомба. Аз не съм работил над това. Да не мислите, че на един възрастен човек му е толкова лесно? Всичко, каквото знаех от училището, го бях забравил, имах си други грижи. Но не се предадох.

Смеех се високо, злъчно. Той се стресна, после стана и рече:

— Не се смейте, моля ви се. Не съм измислил бомбата аз, но какво да се прави? През деветстотин и четиринайсета не ме взеха войник, но въпреки това един рикоширал куршум ме улучи в главата, само че то беше още по-рано, в Черна гора Вие се смеете, но човешката мисъл трябва да се уважава, господине. Ето кръстословицата. Човешката мисъл не е загинала.