КОЛЕДЕН РАЗКАЗ ЗА МИХАЛ

И НЕГОВАТА ФАЛШИВА ВДОВИЦА

Понякога Михал Цеков Веков наричаше жена си „звяр“. Към това определение ще се върнем по-късно, сега искаме да кажем, че настоящият коледен разказ има антивоенен характер.

Тогава бе война, пратиха Михал на фронта, но там попадна в плен и го откараха в Германия да окопава картофи. По едно време се разбра, че войната е свършила, и той тръгна да търси частта си. Търси я, търси я, но бе голяма бъркотия, едни се товареха на влакове и бързаха към България, други търгуваха с интендантски вещи, дори продадоха цяла полева кухня. Трети гуляеха с местни вдовици. Веднъж в суматохата го срещна войник от неговия батальон и много се изненада, че Михал е жив. Бил зачеркнат от всички списъци, водели го за убит и дори съобщили на жена му на село в България.

Като чу това, Михал извика: „Ураа-а!“ и веднага се върна при фрау Илзе, с която въртеше любов, докато копаеше картофите.

Фрау Илзе бе бяла, мека и топла, тя обичаше безумно Михал и как да не го обича, като беше мъж и половина, човек-канара, камък да стисне, вода ще пусне. Михал реши, че щом официално е мъртъв, няма никаква причина да се връща при жената-звяр, ще остане при Илзе, за да се радва на нежност, топлина, уют и любов. И те заживяха щастливи, Илзе казваше, че ако Михал я напусне, тя ще се хвърли под влака. А Михал є казваше, че говори глупости“. Ако речеш да се хвърлиш – обясняваше є той на развален немски, – най-много да объркаш разписанието на влаковете.“ Илзе му отвръщаше през сълзи: „Абър, Михалхен (това е умалително от Михал), их лийбе дих!“, т. е. обичала го. Михал си ядеше немски вурстчета, пиеше бира и се смееше, а тя плачеше от страх, че ще го изгуби. И така – месец, два, три, та цяла година то не бе любов, то не бе бира с хубави саламчета, то не бе чудо. Но един ден, наближаваше Коледа, той усети в носа си дъх на тамян, с него се прикажда коледната трапеза, чу детски гласчета да пеят „Елхови лес, елхови лес, ти имаш чудна прелест“ и видя цялата си фамилия насядала около празничната софра. С други думи, загриза го носталгията и той рече на милата Илзе, че ще прескочи за малко в България, да вдъхне роден въздух и да чуе родна реч. Че езикът ми се изкълчи, обясни є той, с вашата идиотска граматика и сложни изречения.

Илзе зарева като заклана, но той твърдо бе решил и на другия ден тръгна към България. На границата му поискаха документи и той каза, че няма, тъй като бил пленник и прочие. Тогава те, като въртяха някакви телефони и проверяваха, му казаха, че той не е никакъв пленник, а че е умрял и че те не могат да го пуснат в България. Умрели хора, казаха му те, ние не допускаме на територията на страната.

През нощта Михал мина нелегално границата, но като се упъти към родното село, срещна свой съсед, който му рече, че жена му получава от сума време вдовишка пенсия и сега какво ще правите с тая пенсия, щом си жив, а не си убит на фронта. Като чу това, Михал за всеки случай се промъкна в къщата си нощем, в такива времена всичко можеше да му се случи, а жена му като го видя, изрева първоначално от ужас, а след това силно се ядоса и го нарече идиот и говедо. „Къде беше досега бе, дръвник такъв, аз си знаех, че какъвто си загубен, веднага ще паднеш в плен, но цяла година да се търкаляш с някаква немска фльорца, кой знае каква дебела свиня е, това не можех да допусна.“ Така го посрещна тя и както виждате, Михал е бил прав, като я е наричал „звяр“. Но той запази спокойствие. „Карай да върви, жено, рече є той, война беше, кажи по-добре какво ще правим с пенсията.“ „Аз пенсията няма да върна! – развика се тя. – Това са сума ти пари и не мога да се откажа от нея! Щом те водят мъртъв, значи имам право на вдовишка пенсия!“

На сутринта Михал отиде при кмета и стькми някаква история, че след като бил пленник в Германия, го пратили на лагер в Белгия, оттам попаднал във Франция, но ето, кмете, върнах се най-после и кажи сега какво ще правим. Кметът се замисли дълбоко, след което каза, че Михал се е оплескал до шия. „Сега аз, за да запазя целостта на семейството ти, ще трябва да направя известни закононарушения. Най-напред, тъй като ти си умрял и бракът ти е невалиден, ще трябва за целта да те оженим отново за жена ти. Това аз ще уредя. Но пък тъй като нямаш законен развод с нея, понеже те водим за умрял по време на брака, ще трябва преди това да уредим развода. Но пък жена ти получаваше вдовишка пенсия и ако е била разведена, защо ще получава пенсия. Ще трябва да върне тези пари, като за целта уведомим пенсионното отделение в София да закрият преписката є, като за това е необходимо да представим удостоверение, че си жив.“ „И дума да не става, кмете! – извика Михал, жена ми по-скоро ще ме върне обратно при Илзе…“ „Коя е пък тая Илзе“, попита кметът, и Михал каза, че това била надзирателката в лагера. „Така че от теб зависи дали да остана тук, или да се връщам при Илзе.“

„Абе, стига с тая Илзе! – ядоса се кметът, аз се чудя как да те измъкна от кашата, която си забъркал, а на тебе в акъла ти все тая германка! Поне хубава ли беше?“ „Много беше хубава, каза Михал замечтано, и аз наистина си мисля дали пък да не се върна направо при нея, та жена ми да си получава пенсията до края на живота.“

Тук кметът се ядоса вече съвсем силно и му каза, че жена му е права да го нарича идиот и говедо. „Ти какво си мислиш бе, Михале, тая работа не е като оная работа. Ако искаш, връщай се при твоята Илзе, надзирателка била! – ако щеш, върви, където щеш, но аз умрял човек не мога да го водя като жив, когато ми се води като умрял.“ „Добре де, попита Михал, ами като ти се водя умрял, как щеше да ме развеждаш с жена ми и после пак да ме жениш за нея.“ „Има начин, каза кметът, ти ще представиш документи от Белгия, Франция и Германия, за да се установи, че наистина си бил пленник, а не дезертьор. Така че – твоя воля, решавай по-бързо и ми се махай от очите, че получих главоболие.“

През другата нощ Михал прехвърли обратно границата и се върна при Илзе. Там завари някакъв сърбин да яде вурстчета и да пие бира, но понеже бе доста отегчен от цялата тая история, само му обърса два шамара и го изхвърли навън. А Илзе се разрева: „Ах, Михалхен, ду бист майн лебен!“, т. е. Михале, ти си моят живот. И всичко си продължи постарому, на Коледа Михал пя на немски „О, таненбаум“, вместо да пее на своя български език „Елхови лес“, но продължи да обича Илзе. В студените вечери тя му готвеше горещ гулаш, той режеше на тънко ония прочути немски саламчета, надигаше халбите с бира и изобщо идилията бе пълна.

Така България в резултат на войната загуби завинаги своя гражданин Михал Цеков Веков, мъж и половина и картечар, изгуби и парите, давани незаконно на неговата жена, която не бе никаква вдовица. Но сега е Коледа, дами и господа, и нека си пожелаем да няма повече разделени семейства заради интересите на Великите сили. Когато има мир, каквато и да е жената, животът е хубав.