ЛЪВЪТ

Цезар вече бе дал знак. Решетката се вдигна и от тъмния отвор се понесе рев като гръмотевица, който все повече се усилваше.

Християните се скупчиха плътно в средата на арената. Тълпата се изправи на крака, за да вижда по-добре. Хрипливо ръмжене, като търкаляне на камъни по планински сипей, шум, пълен с възбуда, и викове на уплаха. Като пристъпваше бързо и меко, първата лъвица излезе от тунела. Зрелището започна.

Надзирателят на лъвовете, Бондани Кай, въоръжен с дълъг прът, провери дали всички зверове са излезли да вземат участие в страшното забавление. Вече бе въздъхнал с облекчение, когато забеляза, че до самата порта се е спрял един лъв и без да бърза да излезе на арената, спокойно яде морков. Кай започна да ругае, понеже към задълженията му спадаше и това, да не оставя никой от хищниците да се шляе безполезно из цирка. Приближи се на разстоянието, предвидено в наредбите по охрана и безопасност на труда, и бодна с пръта лъва по задницата, за да го раздразни. За негово учудване лъвът само се обърна и махна с опашка. Кай го бодна още веднъж, малко по-силно.

— Махай се — каза лъвът.

Кай се почеса по главата. Лъвът недвусмислено даде да се разбере, че не иска агитация. Кай не беше лош човек, но се страхуваше, че старши надзирателят, като види неговата немарливост в работата, ще го хвърли при обречените.

От друга страна — нямаше желание да се кара с лъва. Ето защо той се опита да го убеди.

— Направи го поне заради мене — рече той на лъва.

— Да не съм глупак — отвърна лъвът и продължи  да гризе моркова.

Бондани заговори по-тихо:

— Не казвам веднага да разкъсаш някого, но поне малко се позавърти там и поръмжи, ей тъй, за алиби.

Лъвът махна с опашка.

— Човече, казвам ти: да не съм глупак. Ще ме видят там и ще ме запомнят, а после никой няма да ми повярва,че не съм изял никого.

Надзирателят въздъхна. Попита с нотка на обида:

— Но защо всъщност не искаш?

Лъвът го погледна внимателно.

— Ти употреби думата “алиби”. Не ти ли е идвало на ум защо всички тези патриции сами не тичат по арената и не изяждат християните, ами си служат с нас, лъвовете?

— Не зная. Впрочем това са предимно възрастни хора — астма, задух…

— Възрастни. . . — промърмори снизходително лъвът. — Нищо не разбираш от политика. Те просто искат да имат алиби.

— Пред кого?

— Пред новото, което кълни. В историята винаги трябва да се ориентираш по това, което е ново, което кълни. Никога ли не си помислял, че християните могат да дойдат на власт?

— Те — на власт?

— Ами да. Трябва само да умееш да четеш между редовете. Струва ми се, че Константин Велики рано или късно ще се спогоди с тях. И тогава — какво? Ревизии, реабилитации. . . Тогава на тези в ложите ще им бъде лесно да кажат; “Не сме ние. Лъвовете.”

— Действително, не бях мислил за това.

— Виждаш ли? Но да оставим тях. Аз мисля за собствената си кожа. Ако вземат да питат кое как е било, всички видяха, че аз ядях морков. Макар че, между нас казано, морковът е гадно нещо.

— А твоите колеги все пак ядат тия християни, та чак ти е драго да ги гледаш — злобно подхвърли Кай.

Лъвът направи гримаса на отвращение:

— Примитиви. Късогледи конюнктурщици. Хвърлят се, без да мислят. Елементи без тактически разум. Колониална слепота.

— Слушай — заекна Кай.

— Какво?

— Ако християните. . . такова…

— Какво християните?

— Е, ако дойдат на власт, де. ..

— Е?

— Би ли могъл да удостовериш, че аз не съм те принуждавал за нищо?

— Благополучието на държавата е върховен закон – мъдро каза лъвът и отново се залови за своя морков.