Тази история не съм я разправял досега, защото така или иначе никой нямаше да ми повярва. Наложи се все пак да я споделя с астроложката заради нескончаемите й подканяния да си кажа рождената дата, защото без нея не можела да ми направи хороскопа. Обясних й, че имам два рождени дни и не знам кой да избера, защото не ми се плаща двойна такса, но тя настоя да побързам и да спра да дрънкам дивотии, защото сега диспозицията на небесните тела била в най-горното енергийно поле и осигурявала оптималната констелация на звездите. От километър си личеше, че не ми вярва. Затова въздъхнах и започнах. Докато ме слушаше, ченето й постепенно увисваше, очите й станаха като монети от два лева и накрая ми се примоли да спра и да си тръгна, като ми върна парите. Но да не избързвам.
Терминът на майка ми се падал някъде около Коледа. Това много тревожело баща ми. Представял си какъв живот ми предстои, обременен с такава рождена дата. Тогава не се гледало с добро око на вярващите. Най-много можел съм да бъда поп в някоя забутана енория. „По-скоро от това дете би станал папа, отколкото владика”, увещавал той жена си. „Много добре знаеш, продължавал промиването на мозъка й, че за такива висши църковни длъжности са нужни особени принадлежности, а ние сме обикновени хора и нямаме никакви връзки в службите”. Майка ми се страхувала и дълго отказвала. Аз също не исках да излизам толкова рано, но никой не ме питаше. В края на краищата клекнала и се съгласила да ме роди на девети септември. С цезарово сечение, разбира се, макар че тогава то се наричало „сталинско сечение”.
Както и да е, появил съм се на бял свят почти цял. И досега лявата ми ръка е с три пръста. Но това било бял кахър. Нямало какво да ям, защото никаква кърма не било възможно да се появи на шестия месец. Баща ми обаче не вдигнал ръце и докарал една коза. Разменил я с пазача в текезесето срещу колелото си. Хубав стар „Сименс” със седалка от естествен каучук. То тогава още нямаше изкуствен. Та благодарение на нея оцелях, да е жива и здрава. Ама какви глупости говоря – как може още да е жива и здрава козата! Естествено, че в онези години не знаели какво е това „кувьоз” повечето от лекарите дори, но пак баща ми решил въпроса, като ме поставил в дървеното корито за пране и ме завивал с две овчи кожи. Не знам как се бе сдобил с тях, защото нямаше повече велосипеди.
Колкото бързал да уреди раждането ми, толкова повече се туткал как да ме нарекат. Пресявал той доста имена – Георги, Вълко, Пеко, Мако, докато накрая се спрял на Янко. Сметнал, че с такова име и рождена дата успехът ми в живота е в кърпа вързан. В началото работата наистина потръгнала, както я планирал, но след няколко години нещата поеха друг ход. В настъпилото ново време хората като гледаха кога съм роден и как се казвам, ми се присмиваха и всички ме отбягваха – дори и грозничките момичета. Накрая не издържах, взех си шапката и заминах на запад. Времето минаваше, а аз не спирах да копнея да се върна у дома. Непременно трябваше да променя нещо обаче, за да не се повтаря предишното унижение. Явно съм се бил метнал на баща си, защото съставих страхотен план. Подходящи хора ми направиха документ, че съм лицето Нката Мзузу, роден от смесен брак в Лилонгве, Малави. Промених и рождената са дата, за да няма нищо общо с деветосептемврийската, и се спрях на Коледа. Както ми е било изначално писано.
Преминах спокойно през нивите на границата със Сърбия, понеже там все още няма никакви заграждения, и се предадох на властите, заявявайки, че съм политически емигрант. За щастие, никой у нас не говори официалния език на Малави – ниянджа, включително и аз, така че със стотината английски думи, които знаех, се разбрахме и ме пратиха във временния лагер. След месец пристигнаха повече журналисти и учени, отколкото бяха мигрантите, за да отразят и изучат сензацията – как за няколко седмици човек може напълно да овладее чужд език.
И когато им заявих на чист български, че възнамерявам да приема тукашното име – Иван и да стана богобоязлив източноправославен християнин, понеже горещо желая да живея в тази слънчева страна, отдавайки силите си за разцвета и просперитета й, настана ден на всенародно ликуване и изумление.
А и как иначе. Защото съм единственият мигрант досега, който не иска да продължи на запад, а да остане в България.
Иван Сариев
