fbpx
От категория: Разкази за всеки ден

РОЖДЕНИ ДНИ

Тази история не съм я разправял досега, защото така или иначе никой  нямаше да ми повярва. Наложи се все пак да я споделя с астроложката заради нескончаемите й подканяния да си кажа рождената дата, защото без нея не можела да ми направи хороскопа. Обясних й, че имам два рождени дни и не знам кой да избера, защото не ми се плаща двойна такса, но тя настоя да побързам и да спра да дрънкам дивотии, защото сега диспозицията на небесните тела била в най-горното енергийно поле и осигурявала оптималната констелация на звездите. От километър си личеше, че не ми вярва. Затова въздъхнах и започнах. Докато ме слушаше, ченето й постепенно увисваше, очите й станаха като монети от два лева и накрая ми се примоли да спра и да си тръгна, като ми върна парите. Но да не избързвам.

Терминът на майка ми се падал някъде около Коледа. Това много тревожело баща ми. Представял си какъв живот ми предстои, обременен с такава рождена дата. Тогава не се гледало с добро око на вярващите. Най-много можел съм да бъда поп в някоя забутана енория. „По-скоро от това дете би станал папа, отколкото владика”, увещавал той жена си. „Много добре знаеш, продължавал промиването на мозъка й, че за такива висши църковни длъжности са нужни особени принадлежности, а ние сме обикновени хора и нямаме никакви връзки в  службите”. Майка ми се страхувала и дълго отказвала. Аз също не исках да излизам толкова рано, но никой не ме питаше. В края на краищата клекнала и се съгласила да ме роди на девети септември. С цезарово сечение, разбира се, макар че тогава то се наричало „сталинско сечение”.

Както и да е, появил съм се на бял свят почти цял. И досега лявата ми ръка е с три пръста. Но това било бял кахър. Нямало какво да ям, защото никаква кърма не било възможно да се появи на шестия месец. Баща ми обаче не вдигнал ръце и докарал една коза. Разменил я с пазача в текезесето срещу колелото си. Хубав стар „Сименс” със седалка от естествен каучук. То тогава още нямаше изкуствен. Та благодарение на нея оцелях, да е жива и здрава. Ама какви глупости говоря – как може още да е жива и здрава козата! Естествено, че в онези години не знаели какво е това „кувьоз” повечето от лекарите дори, но пак баща ми решил въпроса, като ме поставил в дървеното корито за пране и ме завивал с две овчи кожи. Не знам как се бе сдобил с тях, защото нямаше повече велосипеди.

Колкото бързал да уреди раждането ми, толкова повече се туткал как да ме нарекат. Пресявал той доста имена – Георги, Вълко, Пеко, Мако, докато накрая се спрял на Янко. Сметнал, че с такова име и рождена дата успехът ми в живота е  в кърпа вързан. В началото работата наистина потръгнала, както я планирал, но след няколко години нещата поеха друг ход. В настъпилото ново  време хората като гледаха кога съм роден и как се казвам, ми се присмиваха и всички ме отбягваха – дори и  грозничките момичета. Накрая не издържах, взех си шапката и заминах  на запад. Времето минаваше, а аз не спирах да копнея да се върна у дома. Непременно трябваше да променя нещо обаче, за да не се повтаря предишното унижение. Явно съм се бил метнал на баща си, защото съставих страхотен план. Подходящи хора ми направиха документ, че съм лицето Нката Мзузу, роден от смесен брак в Лилонгве, Малави.  Промених и рождената са дата, за да няма нищо общо с деветосептемврийската, и се спрях на Коледа. Както ми е било изначално писано.

Преминах спокойно през нивите на границата със Сърбия, понеже там все още няма никакви заграждения, и се предадох на властите, заявявайки, че съм политически емигрант. За щастие, никой у нас не говори официалния език на Малави – ниянджа, включително и аз, така че със стотината английски думи, които  знаех, се разбрахме и ме пратиха във временния лагер. След месец пристигнаха повече журналисти и учени, отколкото бяха мигрантите, за да отразят и изучат сензацията  – как за няколко седмици човек може напълно да овладее чужд език.

И когато им заявих на чист български, че възнамерявам да приема тукашното име – Иван и да стана богобоязлив източноправославен християнин, понеже горещо желая да живея в тази слънчева страна, отдавайки силите си за разцвета и просперитета й, настана ден на всенародно ликуване и изумление.

А и как иначе. Защото съм единственият мигрант досега,  който не иска да продължи на запад, а да остане в България.

Иван Сариев

Subscribe
Notify of
0 Comments
Inline Feedbacks
View all comments

Оставете коментар - участвайте в дискусията

За да коментирате под тази публикация е необходимо да сте регистриран/а в сайта на Стършел. Регистрирайте се безплатно още сега или влезте в профила си!

Още от "Стършел"

ВЕЖДИЧКА ИГРАЕ НА ЖМИЧКА

Както знаем, скулпторът Вежди Рашидов, когото наричаме любовно Веждичка, е председател на Народното събрание. Знаем също, че е депутат от партия ГЕРБ и вече четири мандати е верен неин войник. Но ролята му днес се промени - стана парламентарен шеф и като такъв трябва да показва надпартийност, неутралност, не бива да бъде червен, син, жълт или лилав, нали вече не принадлежи...

Продължете

СЪРАТНИКЪТ

Не знам дали съм самотна, или просто ми се пие без  повод. Да, самотна съм. Ето защо обръщам още една чаша Бейлиз – шоколадов ликьор. А защо съм самотна? Мъжът ми има любима, да не използвам грозната дума, която властва в жълтите издания - но това не е повод за самота – с нея са съратници вече четири години. Не зная...

Продължете

Отново в играта!

З-замириса на избори и настана оживление в партийните редици. Една партия, безславно ударила политическото дъно, сега разчита на новия шанс. Формацията Има такъв народ  почна да си въобразява, че тя още нещо значи и  ще се намери отново такъв  народ, който пак да гласува за нея. Издъненият Слави и неговите пишман политикани сега са измислили нов ход за връщане в играта...

Продължете

Върнете паролата си

Моля въведете e-mail адреса си или потребителското си име

0
Would love your thoughts, please comment.x
()
x