АБСОЛЮТ
По стените на старите кръчми и бакалници често можеше да се прочете надпис “Уважение всекиму – вересия никому”. Като поразмисли човек, вижда, че уважението е нещо далеч по-маловажно от вересията, щом всеки може да го получи.
Но на практика не го получава.
Без да говорим на вересия, нека попитаме: кого всъщност уважаваме ние?
Нека приведем един измислен случай.
Бележитият учен Алберт Айнщайн бил поканен веднъж в един наш град да изнесе сказка или, както тогава му казвали, реферат за своята по онова време все още не толкова известна теория на относителността.
Но теорията била нашумяла и много се спорело по нея.
Насрочен бил ден и час, изпратен бил даже и файтон да посрещне големия учен на гарата.
Поради закъснение на влака обаче и поради това, че на файтонджията конят му се подул от фий или нещо такова, знаменитият учен Айнщайн трябвало да пренесе сам куфарите си до хотела. Една беда, разбира се, никога не идва сама. Втората беда произлязла от факта, че не било запазено и място за спане. Всичко това са подробности на фона на една теория на относителността, но подробностите също имат своя философия.
В уречения час великият учен се явил в салона, където трябвало да се състои научното събрание, и зачел своя реферат. Скоро трябвало да спре, смутен от тишината. Късоглед като всеки учен, той се взрял в салона и каква била неговата изненада, когато забелязал, че няма нищо за забелязване. Салонът бил празен в истинския смисъл на тая дума. Казват, че бележитият учен невъзмутимо продължил, дочел своето експозе и ползвайки най-удобния влак за Русе, отпътувал по Дунава, като оставил много наши градове да спорят помежду си имало ли е такова нещо въобще в историята или не е имало.
Имало или не – в математиката има такъв знак: по-малко или равно на нула. Може въобще да не е имало.
Но нещо е подтикнало бележития учен да отбележи някои тъжни подробности, които не е успял точно да формулира, защото може би не му е останало време.
Изложени като дефиниция, тези подробности говорят, че за разлика от вересията уважението се намира във връзка с духовното богатство на индивида.
Айнщайн твърди, че когато си купувал билет за обратно, началникът на гарата му казал:
“Ех, господин Айнщайн, господин Айнщайн! Защо ни разочаровахте така? Защо дойдохте?” “Но в отговор на вашата покана дойдох!” – отвърнал удивен Айнщайн.
“И вие ли се хванахте? – рекъл началникът. – Ние каним кого ли не! И преценяваме хората какви са според това дали ще ни уважат да дойдат.”
“Но аз уважих вашата молба!”
“Е, господин Айнщайн, как искате да ви уважаваме, щом вие ни уважавате? За какво ни мислите вие?”
Колкото повече си говорили двамата, толкова по-неясно ставало кого и защо всъщност уважаваме ние.
Знаменитият Айнщайн до края на живота си не успял да разясни тази загадка.
Когато професор и луд, почнат да спорят… след малко гледаш:
– Двама луди… как са надвикват!