Коледна проповед на главния редактор

Какво е Рождество Христово?

За всеки то е различно – за един е тайнство, за друг-надежда, за трети – тенджера с постни сарми на Бъдни вечер  и тава с печена пуйка на  обяд.

Късно разбрах какво е за мен Рождеството. От онова поколение съм – поколението на чавдарчетата и пионерчетата, което не знаеше що е  Коледа, а празнуваше само Нова година. За Новата година украсявахме елха, тогава получавахме подаръци и ни ги носеше не друг, а  Дядо Мраз.

За раждането на Божия син не се и споменаваше, нали тогава религията бе „опиум за народа”.

Така беше, докато  през 1988 не отидох на другия край на света. Една неочаквана стършелова командировка ни изпрати двамата с Румен Белчев в Китай. Близо до южонокитайския град Гуанджоу  преминахме границата и влязохме за една вечер в Макао – тогава португалска колония, а днес – част от Китай. Това бе градче-полуостров в делтата на Пърл ривър, което ми заприлича на Созопол – голямо е само 30 квадратни километра.

Беше началото на декември, а там, на юг, бе трийсетина градуса – слънцето огряваше залива на  Перлената река и морето блестеше като златно – по-късно разбрахме, че е от жълтата тиня, която носи реката.

Не златното море, друго ме впечатли –  коледната украса. На няколко места в градчето бяха пресъздадени библейски картини на Исусовото Рождество – яслите със слама,  Божията майка с Младенеца, Бащата Йосиф, Тримата влъхви… Край тях – макети на домашните  животни – овца, крава, осел, и те кротки свидетели на Чудото.

В Макао елхи липсваха, затова палми бяха украсени като коледни дървета.

Чак тогава аз, млад човек – рожба на социализма, си дадох сметка какво празнуваме ние, християните, в края на декември. Не просто идващата Нова година, а Раждането на Божия син.

Едно истинско Чудо, каквото си нямахме у нас.

Тук го празнуваха без сняг и елхови клонки, без шейни и елени, без глъчка по пързалките.

И въпреки това градчето изглеждаше по-празнично, хората – по-ведри, а децата – много по-радостни.

Впечатлен от видяното, си изпратих – на самия себе си, открита коледна картичка от Макао. На нея написах „Бай Михале, тук е много хубаво, аз оставам – ти, както искаш!”. Подпис: Бай Михал.

Картичката пристигна на домашния ми адрес три месеца, след като се бях върнал в София.

Явно другарите от ДС дълго са проучвали кой е този бай Михал, който е останал в далечно Макао, и кой е онзи, пак бай Михал, получател на картичката. Има ли връзка между двамата? Дали вражеското разузнаване не праща от чужбина таен код и шпионска шифрограма? Тогава бяха времена на шпиономания, Авакум Захов и Емил Боев бяха не само литературни, а и действащи герои от „тихия фронт”.

С колегата Белчев се върнахме у дома към средата на декември и заварихме в София празнично оживление – на булевард „Стамболийски”, точно пред министерството на културата, имаше егреци, блееха овчи стада, върху асфалта бяха разпилели бали слама. Но за разлика от Макао, това не бяха овчиците-макети, а истински животинки… Яки касапи  колеха пред очите на децата по някое шиле и го набучваха на чеверме. Вместо коледна украса чевермета се въртяха на жарта, димяха скари. Софийският булевард миришеше на печени мръвки, от бъчви се лееше вино, а софиянци с червени носове вдигаха наздравици…

Какво празнуваха софиянци? Пишеше го на плакати: „Десет години от Декемврийската програма на БКП за повишаване на жизненото равнище на народа.”

Печените мръвки и буретата вино бяха доказателството, че Партията-майка се грижи за нас, народа. Пък в Макао не пишеха благодарности към Партията, просто „Merry Christmas“.

Пристигнал от един друг свят, гледах ужасен овцете пред Министерството на културата, блеещи в ръцете на касапите.

Тогава разбрах какво е Рождеството. Рождеството е цивилизация.

И не религията, а партийните доктрини са опиум за народа.

Припомням си това днес, когато гледам как руската, уж  православна християнска религия, е станала част от партийна доктрина и служи служби по черкви и храмове за победа на руското оръжие.

Същото това оръжие не иска да замлъкне даже за няколко  дни около Рождеството, а ще продължи да изстрелва своите смъртоносни ракети срещу мирни хора, болници и електроцентрали.

Затова в „тихата, свята нощ”, когато ще очакваме да се роди Божият син, нека си помислим точно за цивилизацията  – не е ли тя в опасност и откъде иде опасността?

Михаил Вешим