Така веднага след гимназията станах студент. Куцах с десния крак заради менискуса, но друго ми куцаше повече: бях незрял /разбирайте – инфантилен/ и доста несериозен.
А времената бяха сериозни – времена на партийни конгреси, решения, речи и лозунги. На всичко това гледах иронично и подигравателно /нали такава ми е породата – подигравчия/, а във Факултета по журналистика преподавателите бяха напълно сериозни – каквито времената, такива и преподавателите.
Не се интересувах от партийни конгреси и конференции, а от рок и смешки. Всъщност едно исках да
правя: да пиша фейлетони – нали вече имах публикации в „Средношколско знаме”, а с това и самочувствието на фейлетонист.
В началото си въобразявах, че преподавателите /професори и доценти/ веднага ще забележат дарбата ми и ще ме насърчат да се вихря за двама – като един бъдещ Илф и Петров. А пък те, преподавателите, ако могат с лекциите си – да ме научат да пиша и като Алеко.
Не стана точно така.
Още първия месец ми се изясни, че тук няма да острят сатиричното ми перо, а ще го закаляват идеологически. Журналистите тогава се назоваха още и „работници по печата” – неслучайна бе тази
прилика с класата-хегемон. За това учехме – за работници в идеологическата сфера, агитатори и
пропагандатори на партийните решения.
В Основната теория на журналистиката, преподавана от стар професор-доайен и основател на Факултета по журналистика, се даваше определение за вестника – Колективен Агитатор, Пропагандист и Организатор. Това, разбира се, не бе негова, а Ленинова дефиниция и професорът искаше от нас да назубрим това КАПО /така го записвахме – като съкращение/, за да го цитираме и насън.
Още щом го чух, си казах: ако КАПО-то е вестникът, в който ще работя един ден, мен ме чака пълно КАПО /термин от бридж- белота/ в професията.
Освен задължителните тогава за всеки университет, факултет и специалност идеологически дисциплини – История на БКП, Политикономия, Маркс-ленинска философия и Научен /?/ комунизъм, в Журналистическия факултет се учеха още една камара курсове и лекции, които бяха миш-маш от партийни решения, Живкови доклади и пропагандни клишета. Зубрехме дефиниции, някои преведени или преписани направо от съветските учени – теоретици на медиите. Западни учени се споменаваха чат-пат, за да бъдат критикувани като буржоазни автори.
Как да уча такова нещо?
ЗАВОЙ НА МИСЪЛТА
– Кажете, колега! – обръща се към мен преподавателят /дисциплината съм забравил, но името му добре помня – Марко Семов/. – Каква е основната тема в доклада на другаря Живков пред единайстия /дванайстия или тринайстия – няма значение/ конгрес на БКП?
В отговор мънкам нещо, суча пак инверсиите за „труда и учението”, но този път номерът не минава, преподавателят ме гледа кисело и отсича:
– Нищо не знаете! Без да научите доклада на другаря Живков, няма да ви пусна! – хвърля ми книжката и ме кара да се явя след седмица на ново препитване, при това не във Факултета, а в кабинета му в редакцията на „Работническо дело”. Марко Семов не е кой да е, той е голямо началство – заместник-главен редактор на партийния орган.
В кабинета му се разиграва подобна изпитна сценка, но с друга мизансценка: докато аз мрънкам нещо за конгресите и другаря Живков, дежурните редактори носят коректурите на утрешния брой, поглеждат ме с пренебрежение: що за олигофрен седи тука? И какви ги дрънка?
Млъквам. И без това не знам какво да говоря, а коректурите са ми по-интересни. Аха да попитам какво ще има в утрешния брой на „Дело”? Макар добре да знам какво – каквото и във вчерашния.
– Защо млъкнахте, колега! Продължавайте… – нарежда ми преподавателят, зам.главен. Хем ме слуша, хем преглежда страниците и ги разписва за печат. Той е същи Наполеон – прави няколко неща едновременно.
Дежурният редактор излиза, а моят мъчител ме поглежда като нищожество:
– Пак не сте чели! Как ще станете журналист без тезисите на единайстия /дванайстия, тринайстия/ конгрес!
Гледам го кротко, с невинни очи, в които се чете: ”Толкова мога!”
Марко Семов въздъхва, пише нешо в книжката ми, хвърля я с пренебрежение към вратата.
Навеждам се за книжката и се изнизвам от кабинета без надежди – с тоя пак ще се виждаме, пак ще се мъчим един-друг…
Затварям вратата отвън, отварям книжката и… О, небеса: тройка!
– Ура! Да живее Франц Йосиф! – крещя и тичам по коридора, постлан с дебел червен килим.
Все едно съм получил не тройка, а „Пулицър”!
Журналистите от „Работническо дело” ме гледат като идиот. Нали не четат „Швейк”, само докладите на Тодор Живков.
– – –
Днес, няколко десетилетия след падането на Живков и живковизма, в софийския квартал „Мусагеница” има булевард „Марко Семов”.
Михаил ВЕШИМ
Ужаса от Вашето минало продължава в нашето настояще и ще пребъде в тяхното бъдеще. Това е българския модел – нищо старо не е оставено където му е мястото. Нищо ново не е възприето.
Сега България бъка от “нови” и “свободни” ВУЗ-ове. Там влизат полу грамотни натегачи със цел да се сдобият с “документи” за експерти!
Картинката в държавните ВУЗ-ове е същата. Най-лошият вид корупция е неграмотността!
Тя е неизкоренима.
Журналистиката от младините на господин Вешим не се е променила много. Да, живковизма не се учи. Но какво се учи сега¿¿? Най-точно ще ни отговори колоната на господин Белчев – разпечатосване.
…трагична, но … все още присъстваща действителност! 🙁
За съжаление, онези Бай Ганювци от времената на Живков и сие, не само не изчезнаха, но намериха подходящи условия и Бай Ганю еволюира до такива висни, че осмиваният от гения Алеко дребнодушец, простоват тарикат стана настоящия герой – описаните от Алеко “дела” на героя му, сега могат да се видят в своята еманация, мултиплицирани в преобладаващо множество, на най-високите етажи в обществено-политическия живот на България, а резултатите от това … май са необратими – дано греша!