fbpx
От категория: Разкази за всеки ден

КАК СЕ КАЛЯВАШЕ ПЕРОТО МИ

Така веднага след гимназията станах студент. Куцах с десния крак заради менискуса, но друго ми куцаше повече: бях незрял /разбирайте – инфантилен/ и доста несериозен.

А времената бяха сериозни – времена на партийни конгреси, решения, речи и лозунги. На всичко това гледах иронично и подигравателно /нали такава ми е породата – подигравчия/, а във Факултета по журналистика преподавателите бяха напълно сериозни – каквито времената, такива и преподавателите.

Не се интересувах от партийни конгреси и конференции, а от рок и смешки. Всъщност едно исках да

правя: да пиша фейлетони – нали вече имах публикации в „Средношколско знаме”, а с това и самочувствието на фейлетонист.

В началото си въобразявах, че преподавателите /професори и доценти/ веднага ще забележат дарбата ми и ще ме насърчат да се вихря за двама – като един бъдещ Илф и Петров. А пък те, преподавателите, ако могат с лекциите си – да ме научат да пиша и като Алеко.

Не стана точно така.

Още първия месец ми се изясни, че тук няма да острят сатиричното ми перо, а ще го закаляват  идеологически. Журналистите тогава се назоваха още и „работници по печата” – неслучайна бе тази

прилика с класата-хегемон. За това учехме – за работници в идеологическата сфера, агитатори и

пропагандатори на партийните решения.

В Основната теория на журналистиката, преподавана от стар професор-доайен и основател на Факултета по журналистика, се даваше определение за вестника – Колективен Агитатор, Пропагандист и Организатор. Това, разбира се, не бе негова, а Ленинова дефиниция и професорът искаше от нас да назубрим това КАПО /така го записвахме – като съкращение/, за да го цитираме и насън.

Още щом го чух, си казах: ако КАПО-то е вестникът, в който ще работя един ден, мен ме чака пълно КАПО /термин от бридж- белота/ в професията.

Освен задължителните тогава за всеки университет, факултет и специалност идеологически дисциплини – История на БКП, Политикономия, Маркс-ленинска философия и Научен /?/ комунизъм, в Журналистическия факултет се учеха още една камара курсове и лекции, които бяха миш-маш от партийни решения, Живкови доклади и пропагандни клишета. Зубрехме дефиниции, някои преведени или преписани направо от съветските учени – теоретици на медиите. Западни учени се споменаваха чат-пат, за да бъдат критикувани като буржоазни автори.

Как да уча такова нещо?

ЗАВОЙ НА МИСЪЛТА

– Кажете, колега! – обръща се към мен преподавателят /дисциплината съм забравил, но името му добре помня – Марко Семов/. – Каква е основната тема в доклада на другаря Живков пред единайстия /дванайстия или тринайстия – няма значение/ конгрес на БКП?

В отговор мънкам нещо, суча пак инверсиите за „труда и учението”, но този път номерът не минава, преподавателят ме гледа кисело и отсича:

– Нищо не знаете! Без да научите доклада на другаря Живков, няма да ви пусна! – хвърля ми книжката и ме кара да се явя след седмица на ново препитване, при това не във Факултета, а в кабинета му в редакцията на „Работническо дело”. Марко Семов не е кой да е, той е голямо началство – заместник-главен редактор на партийния орган.

В кабинета му се разиграва подобна изпитна сценка, но с друга мизансценка: докато аз мрънкам нещо за конгресите и другаря Живков, дежурните редактори носят коректурите на утрешния брой, поглеждат ме с пренебрежение: що за олигофрен седи тука? И какви ги дрънка?

Млъквам. И без това не знам какво да говоря, а коректурите са ми по-интересни. Аха да попитам какво ще има в утрешния брой на „Дело”? Макар добре да знам какво – каквото и във вчерашния.

– Защо млъкнахте, колега! Продължавайте… – нарежда ми преподавателят, зам.главен. Хем ме слуша, хем преглежда страниците и ги разписва за печат. Той е същи Наполеон – прави няколко неща едновременно.

Дежурният редактор излиза, а моят мъчител ме поглежда като нищожество:

– Пак не сте чели! Как ще станете журналист без тезисите на единайстия /дванайстия, тринайстия/ конгрес!

Гледам го кротко, с невинни очи, в които се чете: ”Толкова мога!”

Марко Семов въздъхва, пише нешо в книжката ми, хвърля я с пренебрежение към вратата.

Навеждам се за книжката и се изнизвам от кабинета без надежди – с тоя пак ще се виждаме, пак ще се мъчим един-друг…

Затварям вратата отвън, отварям книжката и… О, небеса: тройка!

– Ура! Да живее Франц Йосиф! – крещя и тичам по коридора, постлан с дебел червен килим.

Все едно съм получил не тройка, а „Пулицър”!

Журналистите от „Работническо дело” ме гледат като идиот. Нали не четат „Швейк”, само докладите на Тодор Живков.

– – –

Днес, няколко десетилетия след падането на Живков и живковизма, в софийския квартал „Мусагеница” има булевард „Марко Семов”.

 

Михаил ВЕШИМ

Subscribe
Notify of
2 Comments
Inline Feedbacks
View all comments
Веселин Игнатов
Веселин Игнатов
1 month ago

Ужаса от Вашето минало продължава в нашето настояще и ще пребъде в тяхното бъдеще. Това е българския модел – нищо старо не е оставено където му е мястото. Нищо ново не е възприето.
Сега България бъка от “нови” и “свободни” ВУЗ-ове. Там влизат полу грамотни натегачи със цел да се сдобият с “документи” за експерти!
Картинката в държавните ВУЗ-ове е същата. Най-лошият вид корупция е неграмотността!
Тя е неизкоренима.
Журналистиката от младините на господин Вешим не се е променила много. Да, живковизма не се учи. Но какво се учи сега¿¿? Най-точно ще ни отговори колоната на господин Белчев – разпечатосване.

yordanovg@gmail.com
yordanovg@gmail.com
1 month ago

…трагична, но … все още присъстваща действителност! 🙁
За съжаление, онези Бай Ганювци от времената на Живков и сие, не само не изчезнаха, но намериха подходящи условия и Бай Ганю еволюира до такива висни, че осмиваният от гения Алеко дребнодушец, простоват тарикат стана настоящия герой – описаните от Алеко “дела” на героя му, сега могат да се видят в своята еманация, мултиплицирани в преобладаващо множество, на най-високите етажи в обществено-политическия живот на България, а резултатите от това … май са необратими – дано греша!

Оставете коментар - участвайте в дискусията

За да коментирате под тази публикация е необходимо да сте регистриран/а в сайта на Стършел. Регистрирайте се безплатно още сега или влезте в профила си!

Още от "Стършел"

ВЕЖДИЧКА ИГРАЕ НА ЖМИЧКА

Както знаем, скулпторът Вежди Рашидов, когото наричаме любовно Веждичка, е председател на Народното събрание. Знаем също, че е депутат от партия ГЕРБ и вече четири мандати е верен неин войник. Но ролята му днес се промени - стана парламентарен шеф и като такъв трябва да показва надпартийност, неутралност, не бива да бъде червен, син, жълт или лилав, нали вече не принадлежи...

Продължете

СЪРАТНИКЪТ

Не знам дали съм самотна, или просто ми се пие без  повод. Да, самотна съм. Ето защо обръщам още една чаша Бейлиз – шоколадов ликьор. А защо съм самотна? Мъжът ми има любима, да не използвам грозната дума, която властва в жълтите издания - но това не е повод за самота – с нея са съратници вече четири години. Не зная...

Продължете

Отново в играта!

З-замириса на избори и настана оживление в партийните редици. Една партия, безславно ударила политическото дъно, сега разчита на новия шанс. Формацията Има такъв народ  почна да си въобразява, че тя още нещо значи и  ще се намери отново такъв  народ, който пак да гласува за нея. Издъненият Слави и неговите пишман политикани сега са измислили нов ход за връщане в играта...

Продължете

Върнете паролата си

Моля въведете e-mail адреса си или потребителското си име

2
0
Would love your thoughts, please comment.x
()
x