ПРАЗНИЧНО КАФЕ

Пенсионерският клуб беше саморъчно направена постройка пред блока, вътре с печка кюмбе и чистак новичка машина за кафе, подарена от внука на дядо Марин – клубния председател. Тя бе от най-модерните, които сами мелят кафе, сами правят всичко, даже и говорят на няколко езика. Старците така употребиха машината, че тя заговори на китайски и когато трябваше да й се почисти контейнерчето или не достигаше вода, казваше нещо от сорта „джун джо зънх ай” или „уаса джуси уай”.

Един ден в клуба се шмугна нов посетител – бай Георги от съседния блок. Носеше армаган – бутилка с етикет на минерална вода, като първи членски внос, за да го приемат и него в клуба. Дядо Марин прие армагана, скри го зад умната кафемашина и обяви  новодошлия за член на клуба.

Така дойде 25 декември, старците тежко, все още заситени от сърмичките, питката и всичките му там постни ястия, се отправиха за тържествено коледно каре, подкрепено с тържествено коледно кафе. Машината направи едното кафе, направи второто, ама като дойде ред за третото и четвъртото, нещо заговори пак „джун джо зънх ай” (да ме простят китайскоговорещите) и се разбра, че е свършила водата. Дядо Марин взе най-близкото шише и сипа. Този път кафето имаше посилен вкус, направо огън кафе, мислят си, а усещат вкус на водка. Така почти цяла седмица пиха от новото кафе, когато изведнъж машината блокира и спря да говори.

После неочаквано проговори на руски.

Старците се чукнаха по челата и се сетиха – водата в онова шише е била огнена! А пък нали те, китайците, нямат хормон, който да разгражда алкохола, та явно не й е понесло на машинката.

И въведоха джезве.

Вероника ИВАНОВА