Гергьовден. Държавният глава държи “емоционална реч”, в която ожалва състоянието на армията у нас, все едно то някак случайно и без да забележим е станало такова, каквото е. После бъбри някакви несвързани клишета за храброст, свобода, копия, и накрая взима рязък завой и изпозаплашва всички ни с повторение на ужасите от Първата световна война. Тадададааааам! Всичката тази гергьовско-паникьорска храброст се сипе на фона на някаква “морална криза”, която била “факт”, понеже много личен и държавен егоизъм, много нещо. Изобщо, всите сме грешни и всите ке умрем!
Хапнах от този недопечен философски гювеч с елементи на тревожно разстройство и отговор на литературен въпрос, обърсах уста и се озадачих. Да се срамуваме ли, да слагаме противогазите ли или да хващаме копието, не разбрах?
Отидох да си наплискам лицето. И се свестих – мoре, на пленената държава не й трябват храбри граждани, а зашеметени от нов говор мишки, които тичат в кръг.
Именно затова вайкането е основен риторичен похват сред управляващите у нас.
Речописците на Радев познават българската душевност. Тревожният, хленчещ, възмутен президент е точно огледало на народните настроения, люшкащи се объркано от усещането, че сме вечно под обсадата на някакви големи, мистични и неконтролируеми феномени – “тежестта на историята”, “кръстопътя на географията”, “моралната криза”, тинтири – минтири. Така позициониран като излъскана плоскост без никаква лична отговорност, Радев лесно бива припознат като “един от нас” и обикнат като някой, който не си придава важност, но все пак е бащински загрижен за клетото, изстрадало племе. Състраданието е лесно и евтино, лидерството и реформаторството – мозъкоемки, рисковани и… ъъъ, изискващи храброст. Къде ти у сюрмах таквизи ресурси! Да си поплачем. Политическата ехолалия носи стабилност.
Затова и Бойко Борисов често се вайка профилактично – той е оригиналната оплаквачка на българския народ, другото са бледи копия. На Борисов поетическото вдъхновение му иде свише, импровизира блестящо, няма нужда да назубря речи. Всеки път, като се върне от Брюксел, вади звънката лира, подръпва струните и започва да опява своето ходене по мъките и неблагодарния си труд. Епосът на героя, който вечно се щура между краката на великаните, за да измоли подаяния и пощада за бедния народ от лилипути.
Борисовото вайкане затвърждава фолклорната представа, че политиката е лошо, трудно, страшно и изтощително нещо – сиреч, никому няма да се хареса да е на негово място. Той се е жертвал, нали, да си тури главата в торбата и ние трябва да му съчувстваме и да си налягаме парцалите, че ще вземе да се откаже и тогава наистина ще я вапцаме. И Радев, с униформата си, сериозното си лице и умението си да пилотира самолет държи тежко исо на този жален тропар за държавата, която я няма. Президентът дълбае в същата богата литературна жила на политическото вайкане, но от по-мързеливата позиция на церемониален оплаквач на моралното разложение на нацията, който се появява само по големи празници, въздиша и ни повежда във вечния напев: “Ех, спомняте ли си преди тринайсет века какво гордо племе бяхме?”
Мария Спирова, Лондон
