Това лято реших да се поглезя и да си направя една екскурзия. Ама не на Карибите, като манекенките, или до Париж като простолюдието. Като уважаващ себе си бизнесмен се записах до екскурзия в Андите. Не вярвах, че ще се събере група, но имало и други умни българи като мен.

Голямо летене беше до Андите, но се опознахме групата. Абе в България всички сме братовчеди, само че някои братовчеди сме милионери…  Кацнахме и ни поведоха към Андите…  Големи планини , братче, голяма работа… Това, Банско, трици да яде. Андите са планина и отгоре. В най-високото като тръгнахме се появи нов водач, индианец някакъв… Сякаш му е от глина лицето. Жилав и як. Тича като коза…

По едно време стигнахме един каньон дълбок сигурно сто  метра. Ужас. И само едно дървено мостче. Тръгнахме ние бавно, обаче изведнъж, като се счупи една дъска, и аз паднах. Едва успях в последния момент да  се хвана с двете ръце за съседната здрава дъска. Значи вися, а долу шуми реката. Пълен ужас. А всички от нашата група като наизвадиха апаратите и снимат, снимат как вися…

– Мамка ви, не виждате ли, че ще падна, простаци! Помогнете! – крещя аз, обаче другите от групата се надпреварват кой да направи по-хубав кадър как вися като каскадьор. А ръцете ми отмаляват. И тогава оня, водачът–индианец се пресегна, хвана ме за ръцете и ме издърпа. Добре, че ходя редовно на фитнес заради младите мацки, та не съм тежък. Хората от нашата група вместо да ми се извинят, се хилят и всеки се хвали какви хубави снимки направил…

Като спряхме след половин час за почивка, индианецът ме пита:

– От коя страна сте?

– От България – казвам.

– Вие трябва да сте фотографска нация – поклати глава индианецът

Абе печен индианец Ама и аз не му останах длъжен, подарих му едно мускалче с розова вода.

Валери Какачев