Пенсионирах се и разполагах с време. Не бях ангажиран с гледане на внуци. Приятел ме покани да стана член на литературен клуб. От години той ме агитираше, знаейки за поетичните ми опити. Реших да отида в деня на сбирката.
Беше в неделен ден, към обяд. Някога пенсионерският клуб сега бе пригоден за литературен. Наредба скромна – няколко маси, столове двайсетина, шкафове за посуда и пернишка печка на твърдо гориво.
Когато влязох, почти всички столове бяха заети. На маса до входната врата имаше две тенджери. Жена край тях разпределяше боб и сърми. След малко председателят на клуба обяви сценария на сбирката.Всеки автор да прочете по една своя творба. Накрая – веселата част – хапване, пийване, музика и танци.
Секретарката на клуба, пенсионирана детска учителка с 5 издадени стихосбирки, както разбрах, започна първа. Стиховете й бяха разтърсващи с философския анализ и дълбочина на любовното чувство. На последните строфи тя се разплака. Последваха ръкопляскания. Следващата беше медицинска сестра. Стихответе й отразяваха драмата от неотдавна преминалата Ковид пандемия и спусканата зараза от самолети.
Запомних следните строфи:
“Бяла диря от небето
оставят нощем самолети
и вируси над нас летят,
по-бързо да ни уморят.
Подлите американци
и китайците лукави,
мор ни пращат, но – таратанци,
ний сме българи корави.”
Финалните строфи бяха увенчани с ръкопляскания. На пернишката печка чайникът с ракия взе да изпуска джибров аромат. А поетичния маратон продължиха мъжете със стихове за несподелена любов, за хубостите на нашата природа и опустелите села.
Последва и стихотворение за войната в Украйна, но тогава председателят на клуба се намеси като помоли да не се политизира рецитала и посегна към чайника с греяната. Жените сервираха салата от турски домати и краставици, а след тях боба и сърмите. Терпевтично финалната част започна с хороводната песен “вино пия, вино и ракия, конче язда, конче шарколия”
Пламен Б. ПЕТРОВ
