Със  Стамен  работим дълги години в една фирма, приятели сме. И двамата сме разведени от години и ходим на море  през септември. На един забутан, стар къмпинг.  Миналата година, докато хвърляхме въдиците в края на плажа, край скалите, към нас приближи семейство. Момиченцето беше около десетгодишно и внимателно държеше в ръка зелена, стъклена бутилка.

– Написала е писмо в бутилка. – обясни майката.

– Някой може да го намери след  сто години. – добави детето.

– Възможно е. – съгласи се Стамен.

Семейството отмина да търси удобно място, откъдето да хвърли бутилката.

Вечерта, като си  пиехме ракията на тераската пред бунгалото, Стамен неочаквано заяви:

– Ще вземе и аз да пусна една бутилка в морето!

– И какво ще  пишеш?  С какъвто се събереш, с такъв ще се разведеш, това ли?

– Не. Ще опиша прехода. Как ни плащаха по едно време  с прах за пране вместо с пари, как  разпродадоха ведомствените апартаменти за жълти стотинки на свои хора… Ще пиша  как  директорът и главната счетоводителка приватизираха, а после продадоха фирмата, шефът си купи вила на третия ръкав на Халкидики… На главната счетоводителка дъщеря є сега има къща за гости, а то си е нейна вила… Всичко ще пиша.

– Нали имаш фейсбук, пиши там.

– Писмото в бутилката е за историята. След сто години ще го намери някой и ще разбере  голата истина за прехода – категоричен бе Стамен.

– Ще ти трябват сто писма за тази истина. – подкачих го аз. – Не бутилка, а цяла каса бутилки трябва да хвърлиш в морето.

– Ще го събера, не бери грижа.

Цяла нощ  Стамен не спа. Какво писа, не знам, аз заспах, а той ме събуди рано сутринта. Държеше зелено шише, натъпкано с листове.

Отидохме при скалите и  Стамен  запрати  бутилката сред вълните. Вълните бързо я отнесоха навътре…

Цял месец  майтапих Стамен  после с това писмо, а после забравих.

Миналата седмица секретарката неочаквано извика Стамен при директора. Шефът също като нас е от дълго време във фирмата. Тарикат момче е, три партии смени и все си е директор.

След десет минути секретарката извика и мен.

Влязох в кабинета. Стамен беше забил нос в земята, а на голямото бюро на шефа стърчеше зелена бутилка.

– Ти знаеше ли за това писмо в бутилка? – почна ме направо от вратата директорът.

– Знам –  не отрекох аз.

Директорът се опря с длани на бюрото и изригна:

– Да отида аз на Канарските острови с дъщерята и зетя и сред вълните да намеря това!

Той вдигна високо зеленото шише, сякаш е купата на шампионската лига.

– То е за историята. – понечи да каже Стамен.

– Каква история, бе? Историята я пишат победителите и приватизаторите. Ще ми пишете глупости, че четири пъти била препродавана фирмата. Как била санирана по европейски проект от фирмата на кмета, как Неделчева всяка година имала по два – три месеца измислени болнични, понеже сестра є била лекарка…  Всички високоплатени служби били на  хора с партийно назначение. И изброявате по имена и постове….  Кой ще се интересува от това след толкова години? Независимата и нехаеща съдебна система? Ами ако това писмо беше попаднало на някой от министерството, щото и те почиват по чужбина… Ами някой журналист ако беше го измъкнал от вълните. Къде отиваме ние?

Ние със Стамен мълчахме като вкаменени.

– Писмото го изгорих. – съобщи шефът. – А бутилката я взимате и я изхвърляте на боклука.

– Разделно ще я изхвърлим. – рекох аз.

– Не ми пука разделно ли, поотделно ли. Напуснете!

Излязохме от кабинета смирено.

Стамен ме  погледна и каза:

– Това, световният океан, е една локва…

– Абе, всички са навързани. – рекох аз.

– Абсолютно. – съгласи се Стамен. – Язък за историята и за бъдещето!

Валери  Какачев