ПОЕТ

– Господин редактор, – каза ми посетителят, стеснително гледайки към обувките си, – много съжалявам, че ви безпокоя. Като си помисля, че отнемам минута от скъпоценното ви време, мислите ми потъват в бездната на мрачно отчаяние… Простете ми, за Бога!

– Нищо, нищо – казах мило, – не се извинявайте.

Той печално оброни глава на гърдите си.

– Не, моля ви… Зная, че ви безпокоя. За мен, човек, непривикнал да бъде натрапчив, е двойно по-тежко.

– Не се притеснявайта! Радвам се. Но за съжаление вашите стихове не стават…

– А?

Зяпна и ме загледа изумено.

– Тези ли стихове не стават?

– Да, да. Точно тези.

– Тези стихове? Тези, които започват с:

Бих искал черните къдрици
да реша сутрин всяка,
и Аполон за да не сърдя
да ги целувам всякак…

Тези стихове, казвате, не стават?!

– За съжаление трябва да ви кажа, че именно тези стихове не стават, а не някои други. Именно започващите с думите „Бих искал черните къдрици…“

– Ама защо, господин редактор? Нали са хубави!

– Съгласен съм с вас. Лично аз много се позабавлявах с тях, но… Не са подходящи за списанието.

–  Да бяхте ги прочел още веднъж!

– Че защо? Чел съм ги.

– Поне веднъж!

За да угодя на посетителя, ги прочетох още веднъж, като с половината от лицето си изразих възхищение, а с другата – съжаление, че стиховете все пак не стават.

– Хм… Тогава позволете… Аз да ги прочета! „Бих искал черните къдрици…“

Търпеливо изслушах стиховете още веднъж и после твърдо и сухо казах:

– Не стават.

– Удивително. Знаете ли какво ще направим – аз ще ви оставя ръкописа, а вие ще го прочетете внимателно. Може пък и да станат.

– Не, защо да го оставяте?

– Може пък да се посъветвате с някого, а?

– Не е необходимо. Задръжте ги у себе си.

– Отчаян съм, че ще ви отнема още секунда, но…

– Довиждане!

Той си тръгна, а аз взех книгата, която четях, преди да влезе. Разтворих я и видях между страниците хартийка. Прочетох:

Бих искал черните къдрици
да реша сутрин всяка,
и Аполон за да не сърдя…

– Дявол да го вземе! Забравил си е драсканицата… И пак ще се домъкне. Николай! Догони онзи човек и му я дай!

Николай хукна подир поета и успешно изпълни поръчението ми.

В пет часа си тръгнах към къщи да обядвам. Пъхнах ръка в джоба на палтото, за да платя на файтонджията, и напипах някаква хартийка, неизвестно как попаднала там. Разгънах я и прочетох:

Бих искал черните къдрици
да реша сутрин всяка,
и Аполон за да не сърдя
да ги целувам всякак…

Недоумявайки как е попаднала в джоба, свих рамене, хвърлих я на тротоара и влязох вкъщи да обядвам.

Когато прислужницата донесе супата, нещо се засуети, приближи се към мен и каза:

– Готвачката намерила на пода в кухнята хартийка с нещо написано. Може да е нещо важно…

– Я покажи.

Взех хартийката и прочетох:

– „Бих искал черните къдри…“ Нищо не разбирам! Казваш, на пода в кухнята? Истински кошмар!

Накъсах странните стихове на парчета и седнах да обядвам в отвратително настроение.

– Нещо си замислен – забеляза жена ми.

– Бих искал черните къдри… Пфу, по дяволите! Нищо, мила. Уморен съм.

Преди десерта някой позвъни и ме повикаха. Пред вратата стоеше портиерът и тайнствено ме помами с пръст.

– Какво има!

– Ш-ш-шт… Имате писъмце. Помолиха ми да кажа, че е от една госпожица… Че тя много се надява, че ще удовлетворите очакванията є…

Портиерът ми намигна дружелюбно и се изхили в шепа. Недоумяващо взех писмото и го разгледах. Миришеше на парфюм, бе запечатано с розов восък, а когато го разпечатах, в него се оказа листче, на което пишеше:

„Бих искал черните къдрици…“

От първия до последния стих!

Побеснял, разкъсах писмото и хвърлих парчетата на пода. Зад мен се появи жена ми и със зловещо мълчание вдигна няколко останки от писмото.

– От кого е?

– Глупости… От един много досаден човек…

– А какво пише тук… Хм… „Целувам“… „Всяка сутрин“… „Къдрици“… Негодник!

Писмото полетя право в лицето ми. Не болеше много, но бе обидно.

Обядът пропадна. Облякох се и печално тръгнах да побродя по улиците. На ъгъла забелязах момченце, което, мотаейки се в краката ми, се опита да ми пъхне в джоба нещо бяло, свито на топчица. Избягах.

Беше ми тъжно. Помотах се по шумните улици, прибрах се вкъщи и на входа срещнах бавачката, която се връщаше с четиригодишния Володя от кино.

– Татенце! – радостно викна Володя. – Пък мен един чичко ме носи на ръце! Не  го познавам… Но ми даде шоколадче… И хартийка… Дай я на татко си, ми каза. Аз, татенце, шоколадчето вече го изядох, а хартийката ти я нося.

– Ей сега ще те ошамаря – разкрещях се, докато измъквах от ръцете му хартийката с познатите думи „Бих искал черните къдрици“… Ще те науча аз!

Жена ми ме посрещна пренебрежително и с презрение, но все пак счете за необходимо да ми съобщи:

– Докато те нямаше, намина един господин. Много се извини за безпокойството, че си носи ръкописа направо у нас. Остави го да го прочетеш. Толкова комплименти чух от него… Ето това е човек, който умее да цени онова, което другите не оценяват…  И помоли да кажа някоя дума за стиховете му… Според мен какво толкова, стихове като стихове… Ах! А когато четеше за къдриците, така ме гледаше…

Свих рамене и се скрих в кабинета. На масата лежеше познатото ми желание на автора да целува нечии къдрици. Намерих го и в кутията с пури на етажерката. След това желанието бе открито напъхано в студеното пиле, което сервираха за вечеря. Как е попаднало там – готвачката не можа да обясни.

Желанието да сресваш нечии коси открих и когато вдигнах одеалото с цел да легна да поспя. Оправих възглавницата. И изпод нея изпадна същото желание.

На сутринта след безсънната нощ станах и опитвайки се да намъкна лъснатите обувки, намерих във всяка от тях по едно идиотско желание за целуване на нечии коси.

Влязох в кабинета, седнах зад бюрото и написах на издателя писмо с молба да ме освободи от редакторските ми задължения.

Писмото се наложи да си го препиша, защото като го сгънах, забелязах на гърба познатия почерк:

 Бих искал черните къдрици…

  Превод: Р. Ч.