fbpx
От категория: Класика в жанра

ЧИЧО КРЪСТНИК

Васил ЦОНЕВ (1925-2002)

Чичо Кръстник все разправяше:

– Не ми върви, майка му стара, и това си е!

Ние вървяхме с него, хванати за ръце, по шосето от спирка „Овча купел” до овчакупелската баня и си разправяхме разни истории. Всъщност разправяше ги чичо Кръстник, а аз го слушах. Другите някак си не му вярваха. Щом започваше да разправя, майка ми започваше да дрънчи с чиниите, баща ми запяваше „сборинката”, а останалите дечурлига крещяха:

– Шменти капели! Шменти капели!

С което искаха да кажат, че всичко, казано от чичо Кръстник, е мента, която можеш да си метнеш на шапката.

Само аз го слушах с огромно удоволствие и не можех да разбера защо на другите не им харесват чудните и странни неща, които разправяше.

– Все ми се иска да ида на Луната – казваше например чичо ми. – Ами ако там няма кафенета, а?

А чичо Кръстник не можеше без кафенета. Не че играеше много-много, а просто не можеше да не влезе в кафене, щом го види.

– Кафенето е особена работа, моето момче – каза веднъж чичо ми. – Както си седиш там, и изведнъж може да станеш толкова богат, че да си купиш собствен трамвай и да се возиш, където си искаш.

Тази мисъл му се видя толкова интересна, че той веднага започна да я развива:

– Разбира се, трамвай. И то не какъв да е, а наш. И се качваме в него. Аз съм ватман, а ти – кондуктор. Разбира се – той потриваше ръце и продължаваше да развива идеята си, – събираш пари. От всички. Без разлика на пол и възраст. От баби, деца, пеленачета, бременни… Слушай – перваше се той по челото, – от бременните ще взимаме по два билета, разбира се! Това е идея. Ето ти допълнителни пари.

– Ами ако бременната няма пари? – попитах аз.

Тук чичо Кръстник веднага се предаде:

– Разбира се, че няма да є вземем. Дори може да й дадем, а, как мислиш? Представи си, че е някоя много бедна бременна. Ще є дадем пари като нищо. Сума ти пари може да є дадем.

– Ами ако и другите нямат пари?

– Много просто. От тези, които нямат пари, няма да взимаме, разбира се – тук чичо се вдъхнови. – Чудесна идея! – Ще возим само бедни. Само тези, които нямат пари. Представяш ли си – цял трамвай с бедни. Ще фучим от спирка на спирка и ще се плезим на богатите. Това ще бъде един чудесен трамвай. Ще си завиваме, където искаме. Може и в Пазарджик да отидем… Е, да – спираше се за малко, – ако, разбира се, прокарат трамвайна линия дотам. Но слушай – той пак се пляскаше по главата, – а защо да не върви по жп линиите? Разбира се. Ние така ще го направим, че да върви и по жп линиите. Видя ли – кресна зарадван той, – каква идея! Как никой не се е сетил. И можем да отидем тогава направо в Париж, а оттам – в Монте Карло.

Тук изведнъж чичо Кръстник спря изумен.

– Монте Карло! Знаеш ли какво значи това? Ами това направо значи, че ще станем милионери! – Той се огледа. – Слушай, аз имам една страшна система за печелене на рулетка. Сам я измислих… всъщност аз отдавна си я мисля. Тя е следната…

И започна да обяснява своята система, която беше обяснявал на всички до втръсване и до ужас и за която баща ми казваше, че ако я чуе още веднъж, ще му посинее косата и щяло да бъде много страшно да ходи из улиците с посинели коси за смях на циганите.

Изведнъж чичо Кръстник ме дръпна за ръката и хукна с мен обратно към трамвайната спирка.

– Бързо, бързо – крещеше той, – представи си, че на друг му хрумне същата система? Просто ще ме ограби.

Ние се качихме на трамвая и чичо Кръстник започна да моли ватмана да кара много бързо, защото леля му раждала, а тя раждала много мъчно и без него можело да стане някаква беля, за която после ватманът ще отговаря лично пред самия съд.

Ватманът се ядоса и каза, че това са глупости – как така ще го дава под съд и каква е тая леля, дето ражда – тя сигурно е над сто години, на което чичо Кръстник отговаряше, че е много млада, тъй като му е леля от втория брак на майка му и била сестра на втория му баща, а когато майка му се оженила, тази сестра била само на три месеца, защото фактически била доведена сестра на втория му баща от втория брак на бащата на втория му баща, а за доказателство бъркаше във вътрешния си джоб и вадеше снимка на някакво бебе – това било именно тримесечната му леля, когато майка му се оженила за втори път, и бебето фактически било изрезка от общата снимка, направена по случай сватбата.

Ватманът млъкна, засипан от този водопад, и за всеки случай караше така бързо, че сума ти баби го проклинаха – нито можеха да слязат като хората, нито да се качат по спирките. Изведнъж чичо каза:

– Стой!

И смутеният ватман наистина спря между две спирки.

– Ама къде тука има болница?

– Каква ти болница – кресна чичо Кръстник, като скачаше заедно с мен от трамвая – тука е кафенето!

През стъклото на трамвая видяхме как ватманът скочи почервенял и навярно би хукнал след чичо с дръжката, с която караше трамвая, но добре че хората се развикаха да кара, иначе щеше да стане някоя беля.

– Заради този ватман ще ми отиде системата – викна задъхан чичо, като летеше заедно с мен из тесните улички. – Бързай, моето момче, от това зависи всичко!

Едва пред входа на кафенето се плесна по главата:

– Брех, майка му стара, ами ние нямаме и пукнат лев!

Но смущението трая само за миг.

– Разбира се, разбира се – каза чичо и влезе решително вътре.

Сетне свали сакото си, отиде до някакъв човек с металически рамки на очилата и започна бързо да ръкомаха, като му пъхаше в ръцете сакото. Човекът се дърпаше и пищеше с тънък гласец, като нападнат от оси, но чичо така ръкомахаше и така се пляскаше по главата, и от време на време пляскаше и човека, че той накрая махна ръка, извади няколко монети и му ги подаде, като прибра сакото.

Чичо веднага ги стисна и отиде на масата, където се играеше „комар”. Какъв беше точно този „комар”, и сега не мога да разбера, но за мен това беше магическата дупка, в която пропадаше всичко, което можеше да се продаде на десет метра около къщата на чичо Кръстник. Останали бяха само голи керемиди и леля Кръстница ни молеше да не споменаваме думата „керемиди” пред чичо, защото, току-виж, някоя сутрин осъмнат и без керемиди.

Чичо Кръстник крещеше, размахваше ръце, потеше се, пляскаше се по главата, като повтаряше неизменното си:

– Е, това ако е късмет! Ами хич, може ли така, бе! Я виж, виж – едно на сто хиляди, и пак се падна.

Десет минути след това той остана без стотинка и се опита да обясни, че само по една случайност е загубил, но понеже никой не искаше да го слуша, започна да обяснява на играещите как да играят, за да спечелят. Накрая го изхвърлиха с ритници навън и му казаха, че ако стъпи в кафенето, краката му ще счупят.

Едва сега той ме забеляза отново и като размаха юмруци към кафенето, започна да ми обяснява, че ще дойде веднъж той, ама не как да е, а качен на файтон и не на какъв да е файтон, а тъкмо три файтона, – на единия той, на другия бомбето му, на третия бастунът му. Ще слезе и с един замах ще обере всички, съдържателят на кафенето ще се обеси пред вратата от скръб по изгубените си пари, а чичо ще се грабне, ще се метне на влака и – в Монте Карло. А като ограби и там самия Ротшилд, ще си кривне капата и ела да видиш тогава какви неща ще станат. На мен например ще ми купи шапка. Ама не каква да е шапка, а шапка-самосвалка. Щом видя някой познат, шапката сама ще се сваля и ще по-здравява, след което ще се мята сама на главата ми до следващия познат.

– А баща ти ще има да зяпа, да зяпа…

Чичо Кръстник се хилеше и показваше как баща ми щял да зяпа, сетне показваше как майка ми щяла да зяпа, сетне братята, но когато дойде до леля Кръстница, изведнъж се омърлуши:

– Брей, майка му стара, ами какво да кажем за сакото? Тя, жената, толкова се трепа, докато ми купи сако, а аз взех, че го изиграх… Но слушай, ти няма да казваш, че съм го изгубил на комар. Не. В никакъв случай. Ще кажеш, че са ни го откраднали. Както сме си, и изведнъж ни нападат. Трима… не – четирима. С ножове и пистолети. Или не – по-добре да кажем, че… – И той започваше да измисля най-различни невероятни истории и се смееше, и се пляскаше по бедрата, като си представяше как леля Кръстница го слуша и се кръсти: „Добре, че поне живи останахте!” – Точно така ще каже, познавам я – казваше чичо Кръстник, – аз ако не я познавам като пръстите на краката си… Аз ако не я метна, кой?

Но щом я видеше, целият му ентусиазъм отиваше по дяволите.

А леля Кръстница само се усмихваше, но не така, както когато ни носеше подаръци, а някак съвсем иначе.

– Тази усмивка ще ме умори – казваше чичо ми, – поне да ми се скара като хората, да ме наругае, а тя – само се усмихва. Абе, може ли да се живее с такъв човек?

Оставете коментар - участвайте в дискусията

За да коментирате под тази публикация е необходимо да сте регистриран/а в сайта на Стършел. Регистрирайте се безплатно още сега или влезте в профила си!

Още от "Стършел"

СТОКОВАТА БОРСА НА СИНА МИ

Миналата седмица от правителството ми се обадиха да погледна Плана за възстановяване на лаптопа, преди правителството да подаде оставка, за да спазим сроковете. За да кротува 2-годишният ми син, му дадох телефона. За няма и два часа оправих всички критични грешки, дадох детайлно насоки какво да включат още и накрая си взех телефона от детето. Оказа се, че нашият влязъл в...

Продължете

КОНКУРС “ЗИМНИ ПРАЗНИЦИ”

ПРАЗНИЧНО КАФЕ Пенсионерският клуб беше саморъчно направена постройка пред блока, вътре с печка кюмбе и чистак новичка машина за кафе, подарена от внука на дядо Марин – клубния председател. Тя бе от най-модерните, които сами мелят кафе, сами правят всичко, даже и говорят на няколко езика. Старците така употребиха машината, че тя заговори на китайски и когато трябваше да й се...

Продължете

Докато на Борисов му е много „вътрешно”, Иванчева е вътре

На пръв поглед между двата случая има общи неща – подхвърлени пачки евро и златни кюлчета в чекмеджето на нощното шкафче на единия и 70 хиляди евро в автомобила на другата. Обстоятелство, доказало безпощадно ясно, че паричната единица на еврозоната вече се е наложила като универсално разплащателно средство в определени среди на висшето общество, докато депутатите все още умуват дали да...

Продължете

Върнете паролата си

Моля въведете e-mail адреса си или потребителското си име