Нещо голямо и черно го задмина отдясно. Малко след това бълваща пушек таратайка го засече отляво, без да даде мигач. „Почна се“, каза си той и извади ментов бонбон.
„Няма да се ядосвам. Каквото и да се случи, няма да се ядосвам. Нека ме задминават – отляво, отдясно, ако искат да ме прескачат, аз няма да се ядосвам“ – говореше си, смучейки бонбона.
Стана задръстване и колите спряха. До него се залепи зелена лимузина, карана от персона с ярко червена коса и черни очила. В едната ръка държеше цигара, с другата потропваше нервно по волана. „Сутрин е, а тази вече откача от нерви. Как ли ще изглежда в края на деня?“ – гледаше я със смесица от съжаление и неприязън.
Персоната допуши, отвори прозореца на колата и с трениран жест на китката хвърли фаса на земята. Усети, че е наблюдавана, и обърна лицето си на другата страна. Кое караше тази появила се сякаш от приказките за зли вещици „гражданка“ да постъпва така? Липса на възпитание? Сбъркан генетичен код? Със сигурност не беше само това. Със сигурност някой є беше стъпкал самочувствието рано сутринта или може би преди десетина-двайсет години, или може би още в деня на раждането є, и сега тя си го връщаше. Добре че не изхвърли целия пепелник.
В този момент, сякаш беше прочела мислите му, „гражданката“ с червената коса и черните очила наистина взе, че го изхвърли. Направи го със същото тренирано движение на китката.
Колоната помръдна. Взе да рецитира на глас дядо Петко Славейков:
Не сме народ, не сме народ, а мърша,
пак ще кажа и с това ще свърша.
Огледа да види дали не му се присмиват, задето сам си рецитира насред пътя, но никой не му обръщаше внимание. Червенокосата беше изчезнала, сега нейното място беше заел възчерен тип със сребристо беемве. Приличаше на старшина на рота, наркодилър и общински съветник взети заедно. Беше си бръкнал дълбоко в носа, извади оттам нещо, дълго го мачка с пръсти, сетне го изтри в седалката. Бръкна отново – този път по-дълбоко – и продължи да рови. Прииска му се да отвори прозореца на колата и да изреве: „Спри, простако, ще се нараниш!“ Но си каза, че няма право да го прави. Носът си беше на човека и пръстът си беше негов, щеше да му наруши правата, ако се намесеше.
Колоната бавно напредваше. Вместо мургавия с беемвето там вече се беше настанил мерцедесът на някакъв брадат поп с калимявка, който ядеше баница, от която половината полепваше по брадата му. Отстрани приличаше на сериен убиец и нищо чудно да беше въоръжен. Познаваше един поп с ланци на шията, който се напиваше от сутринта, а щом приключеше неделната литургия, започваше да млати богомолците с дръжката на законно притежавания си пистолет. Беше му подарък от местен бос – спонсор на църквата. Спомина се от цироза на черния дроб, а в деня на смъртта му енориашите направиха голям банкет в селската кръчма, пиеха и го проклинаха.
Лампичката на бензина светна червено. В понеделник лампичката на бензина винаги светеше червено. Не че през другите дни от седмицата светеше инак, но в понеделник това особено го изнервяше. Реши да погледне и на този проблем позитивно. Например, че червената лампичка го известява да слезе от колата и да използва градския транспорт. И че трябва да си купи велосипед и да уреди въпроса с придвижването кардинално, така хем околната среда ще бъде замърсявана от един автомобил по-малко.
Омразният понеделник! Искаше да прекарва понеделниците на друго място; някъде, където пътищата са равни, гражданите си дават предимство, усмихват се един на друг и никой не си бърника в носа пред очите на всички.
Някъде, където хората ще са значително по-малко, за сметка на природата.
Да, човек е създаден да не бъде сам, но тия му идваха в повече. Нуждаеше се от разстояние между себе си и тях. Като онзи индианец с буферната зона от бразилската джунгла. Изчисли набързо, че всичките му спестявания ще отидат, само докато се добере до Бразилия. Но защо да ходи чак дотам, като и тук можеше да си направи буферна зона. Просто ще говори, без да казва нищо, и ще гледа, без да вижда никого. Можеше да я направи 80-метрова, 800-километрова или безкрайна – зависеше единствено от него. Онзи амазонски индианец най-вероятно си приказваше с маймуните, питоните и крокодилите. Той също щеше да намери с кого да си приказва. Ще купи една кратуна от „Женския пазар“, ще я изчисти отвътре и ще є издълбае очи, нос и уста. Ще я кръсти някак и ще си говорят винаги, когато се наложи. Ще подбере някоя средна по големина, жълта на цвят, с розов оттенък и здрав вид. Щеше да се грижи за нея, да я забърсва от прах, да є купува шоколад за празниците и най-важното: можеха да започнат общ бизнес. Оставаше да реши въпроса с препитанието. Разходите нямаше как да ги намали, и без това ги беше свел до минимум. Може да отглежда маниока на балкона. Вярно, токсична е, но пък е богата на калории. Или да смени професията. Стига е бил независим поет на свободна практика. Ще стане независим бандит на свободна практика – ще отвлича депутати и ще иска откуп. Нощем ще ги отвлича, а през деня ще съчинява стихове.
Мина му през ума, че президентът също си струва да бъде отвлечен. Най-добре щеше да е да действа сам, а после да седне и да напише роман: “Как отвлякох президента на републиката”.
Лапна последния ментов бонбон. Лампичката на бензина продължаваше да свети. Каза: „мамка му“. Вечерта се прибра вкъщи, взе ножицата и изряза всички понеделници от календара.
Владо Трифонов
