Посред бял ден видях един столичанин да пикае невъзмутимо на улица „Шести септември”, близо до ъгъла с „Л. Каравелов”. В центъра на европейската ни столица, точно срещу две посолства – по-нагоре Британското, по-надолу Унгарското.

Пикаещият човек не беше пиян или клошар, дрогиран или слабоумен. Не беше мигрант – сирец, пакистанец или африканец. Беше си съвсем нормален млад българин, по къси панталони и маркова блуза, мускулест тип – екземпляр  от породата хомо-фитнесикус. Докато се облекчаваше без да му пука от минувачите, не спираше да говори по телефона.

Най-просто в такива случаи е да отвърнеш поглед и да си кажеш: поредният простак! Поредният примитив, чийто телефон е по-умен (смарт) от самия него.

Но аз се сетих и за друго. За един цитат от книгата „Кучешко сърце” на Михаил Булгаков. Там героят Филип Филипович разсъждава за разрухата – в тяхната комунална квартира, комуналката – основната клетка на съветско общество: „Какво представлява тази разруха? (…) Това значи следното: ако аз, вместо да оперирам, всяка вечер започна да пея вкъщи, при мен ще настане разруха. Ако в клозета започна, извинявайте за израза, да пикая извън клозетната чиния и същото вършат Зина и Дария Петровна, в клозета ще започне разруха. Следователно разрухата не е в клозетите, а в главите!”

Там е и днешната наша разруха.

Тя е в главите на джигитите, които карат с превишена скорост и изпреварват в аварийната лента на магистралата. В  твърдите тикви на биячите от бургаската дискотека, които цяла България видя как свирепо се млатят един друг за нищо. В бръснатите чутури на футболните запалянковци, които тероризират мирните столичани, когато има мач.

Разрухата е в откраднатия асфалт за пътища, заради което умират хора.  Разрухата е в кутиите от обувки, пълни с пачки, скрити в елитни хотели от елитните собственици-бизнесмени. Разрухата е в купетата на техните бентлита и ролс-ройси, тя присъства на техните лъскави приеми и е в менюто на шведските им маси.

Разрухата е в играта без правила.

Тя е в главите. И на управляващи, и на управлявани.

И няма алтернатива.

Единственото, което можем да направим е да є вдигнем паметник – нещо подобно на Брюкселския Манекен Пис.

Емблема на  нашата разруха.

В Брюксел  дребната статуя е на момченце, тук – ще е масивна фигура на Пикаещия българин.

Който го прави върху цялата си държава.

М. Вешим