Ефраим КИШОН (1924 – 2005)
На ъгъла се случи катастрофа точно когато и аз бях там. Малък фиат изскочи пред една стара дама, свърна да я избегне, ала се блъсна в един паркиран камион и почти изби капака към покрива. Всичко изглеждаше съвсем необикновено. Шофьорът на фиата остана на място, главата му беше отпусната върху кормилото, а устата му отворена с увиснал език. Изглежда, беше лошо ударен.
Пирамидата от две коли скоро привлече тълпата. Един войник в отпуск запази самообладание и хукна към най-близката телефонна кабина. След няколко минути се върна и докладва:
– Информирах ги. Ще дойдат всеки момент. Операторът каза нищо да не пипаме.
– Глупости – възрази един зяпач. – Няма да успеят да го вкарат в новините довечера. Нали трябва да проявят филма и т. н. Никога не успяват.
– А, ще успеят.
Телевизионни отблясъци пламнаха в очите на тълпата. „Нашият репортер – щеше да обяви водещият – говорил с очевидци на местопроизшествието.“ Е-ха! Може да докарат няколко камери. Или цял екип. Това ще направи страшна реклама и на Министерството на транспорта. След това ще го включат в програмата. Изключително!
– Хей, приятел, стой тук, ще се видиш по телевизията…
Шофьорът простена. Дявол да го вземе, само това липсваше – ще вземе да дойде в съзнание и ще развали цялото предаване. Полицаят също прекалява с предупрежденията си. „Стойте настрана“. „Хей, викаха му, – ти май искаш да се появиш сам на екрана, а?“ Продавачът от близкия железарски магазин предложи да бутнем фиата по-нагоре, за да се получи по-драматичен ефект.
– Остави го – казах, – и там си е добре.
После откриха, че съм от телевизията – бяха ме гледали в някаква дискусия за съвременния хумор – и настръхнаха.
– Абе какво става тук? – недоволстваше някаква домакиня. – Вървете и им позвънете да побързат.
Друг се оплака от нашите попмелодии.
Трябва да търсите италиански певци, там е истината…
Старата дама, която не бе пострадала от катастрофата, се заинтересува защо съм премахнал намалението за пенсионери при получаването на шофьорска книжка:
– Тц-тц-тц, не е хубаво да постъпвате така.
Един пенсионер ме дръпна за ръкава, получавали се линии по екрана на телевизора му, не съм ли можел да направя нещо?
Изглежда, тълпата съвсем не одобряваше моята изява в телевизията, но не смееха да се отпуснат много, защото всички искаха да влязат в кадрите с фиата. Шофьорът си стоеше все още в колата и стенеше.
– Ето ги! – викна внезапно пенсионерът. – Идват!
– Глупак, това е линейката.
Положението стана критично. Отнесат ли тялото, няма какво да се снима.
– Почакайте, почакайте – молеха всички в един глас, – не го вдигайте, всеки момент ще дойдат.
Ония схванаха ситуацията, но не и човекът с носилката, който загрижено погледна шофьора:
– Може би пострадалият се нуждае от бърза помощ и трябва да му се прелее кръв?
– Не, нищо подобно, видяхме го, не мърда. Обзалагаме се, че и той иска да се появи на екрана.
Няколко момчетии се покатериха върху камиона, за да са готови да ръкомахат, да се зъбят и правят балони от дъвка, когато му дойде времето.
Шофьорът пак се размърда.
– Вода – простена той, – вода…
– Добре, момче, цяла кофа ща ти донесем, само не мърдай…
Аха! Някакво такси спря до ъгъла и един одряман младок с камера се подаде от него, после и друг с микрофон.
– К’во става?
Тълпата онемя. За мнозина това бе първата среща с телевизията на живо. Един старец измърмори някаква благословия. В такива случаи човек разбира защо са слели Министерството на транспорта и комуникациите.
Първа се опомни оцелялата стара дама.
– Насмалко да ме сгази – пискливо проплака тя. – Ама наистина, едва се…
Почти мигновено я пометоха настрана. Един самурай в спортна фланелка изскочи на авансцената.
– Аз, аз видях точно всичко – заяви. – Ей тоя камион караше като луд…
Оня обърна камерата и започна да увековечава събитията. От тълпата се понесе глух ропот, че това не е честно, че самураят изобщо не е присъствал, че е дошъл дори след линейката и ето го – краде от популярността на другите. И аз се възмутих. Защо не избраха мен?
– Самият аз съм шофьор – заяви самураят в упор към обектива. – Имах ферари. Състезателно. Но после сестра ми се омъжи за оня негодник и баща ми заяви: дотук, никакви състезания повече. Тъй си и останах. После тя се разведе с оня, но аз не бях вече толкова млад и се залових с керамик. Имам три самостоятелни изложби сега, едната в…
Добрах се до първия ред, точно зад лявото рамо на самурая, но старата дама непрекъснато ме изблъскваше назад и крещеше:
– Мен щяха да блъснат, мен, не тях…
Старата дама никак не ми беше по вкуса. Напомняше ми Ливия от „Аз, Клавдий“, но без роба. Накрая дори се разплака, само и само да се види по телевизията. „Дявол да го вземе – помислих си, – аз съм тук, участвал съм в оная дискусия, а никой не ми обръща внимание, а тази дърта крава няма и представа за държание пред камерата, а нея ще ми снимат.“
Напънах се за последен път, изръгах Ливия настрана, отвоювах старото си място зад рамото на оня и се посочих с пръст:
– Ей го тати – ревнах аз, за да ме види малката ми дъщеря. – Тати. Цункам те.
Някой попита това видео ли е, стерео или нещо друго, аз му казах да си гледа работата, това не е шоупредаване, а най-обикновени новини. Междувременно самураят бе приключил с житието на сестра си и операторът се качи на камиона да заснеме добре шофьора. Сухите устни на нещастника се раздвижиха:
– За бога… не… в… профил…
Оня от железарията дотича с чаша вода, провря се през тълпата и влезе в кадъра.
– Пийни водица, приятелю. Сръбни – изрева той в обектива, като се хилеше високо.
Шофьорът показа признаци на чудотворно възстановяване:
– Искате ли да сляза долу? – попита той оператора. – Кажете само кога и…
После дойде линейката и санитарите, които три пъти се връщаха, защото някакъв ключ на камерата бе заял или нещо такова. Прибрах се вкъщи, сияещ от радост.
Точно в девет вечерта всички се събраха край телевизора, за да видят татенцето. Говорителят съобщи това-онова и накрая стигна до моя случай. Ето сега!
– Че ти къде си? – попита малката ми щерка. – Няма те никъде.
Чувствах се ужасно. В кадъра бяха оставили голяма част от самурая, малко от Ливия и повечко от линейката. Мен да отрежат, негодниците. Вместо мен бяха показали някакъв тип, който изобщо не бил там, а си вървеше мирно и тихо по пътя. Ще има да чакат пак да взема участие в техните катастрофи.
