Ярослав Хашек (1883 – 1923)

По закон божи децата в Короупов знаеха само това, че милият бог в своята безкрайна доброта е създал тръстиковата пръчка. Освен пръчката още и учителя по закон божи, катехета Хорачек. Тези две неща взаимно се допълваха. Бог след това научил хората да режат тръстиката, а катехета Хорачек научил да си служи с тръстиковите пръчки, и то необикновено ловко.

Обикновено работата започваше с това, че катехетът Хорачек, още с влизането си в клас, огорчен поглеждаше съкрушените лица на учениците си и казваше:

– Ваничек, робска душо глупава, ти май не ще можеш да ми изброиш в обратен ред седемте главни гряха.

Колкото се отнася до въпросите, катехетът Хорачек беше истински артист. Караше децата да изброяват в обратен ред десетте божи заповеди или пък им задаваше примерно следния въпрос:

– Лудвиг, дръвнико неден, я кажи бързо коя божа заповед беше третата открая, преди: „Не кради!”

Това беше истинска църковна математика, която завършваше обикновено с бой, такава бе печалната религиозно-аритметична равносметка.

И вдигнатият ученик – независимо от това дали беше Ваничек или Бухар, Лудвиг или някой друг, винаги тъжно се измъкваше от чина и отиваше на катедрата.

Всеки отиваше там със сломена вяра в безкрайната божия доброта и с убеждението, че работата едва ли някога ще се измени и че религиозните понятия не се намират в катехизиса, ами в оная част на панталоните, на която се сяда.

Това беше толкова просто и ясно. Надупваш се към съучениците си и оставяш опитната ръка на катехета да те шиба с гъвкавата тръстикова пръчка.

През ден се редуваха все същите сцени. С приятна усмивка учителят ги огъваше един подир друг през коляното си и им казваше:

– Нещастници, благодарете на бога, че аз с тръстиката да бия мога.

Един ден Вепршек от близкото село Кози Двори донесе новината, че било хубаво да се намаже тръстиковата пръчка с чесън. Не само че не боляло толкова, ами щяла да се счупи след първия удар.

Това бяха отчаяно оптимистични хрумвания по линия на самообразованието. Учениците толкова силно повярваха в чудодейната сила на чесъна, че когато мажеха тръстиката с чесън, Кратохвил се разплака от радост.

Това деяние, можеше да се каже, беше една отчаяна надежда на кроуповското училище, то беше една мрачна глава в историята на измамените надежди.

Катехетът разясни това на учениците си по един съвършен начин върху техните панталони. Той им прочете цяла лекция, че това, което са направили с чесъна, е измама, смешна, разбира се, в което и самите те са се убедили. Наказанието беше напълно справедливо. Те се бяха опитали да измамят бога. Катехетът им обясни какви пагубни последици може да има тази постъпка за тях за целия им живот нататък. Това беше първото стъпало към нравственото падение и гибел. Той беше готов да се обзаложи на вечното блаженство, че са откраднали отнякъде чесъна и затова трябваше отново да ги напердаши. Нямаше никакво съмнение, че с изключение на Веноушек, сина на господин управителя, и на Зденек (Те двамата никога не ядяха бой. Бащата на Зденек беше в училищния съвет!) всички останали щяха да увиснат един ден на бесилката.

Така тъжно минаваха дните и всичко непрестанно се повтаряше. Изглеждаше, че момчетата от Кроупов няма да направят нищо за спасението си и че това безнадеждно положение ще продължава вечно. Куцият Мелхуба обаче даде нова насока на целия този религиозен въпрос.

Веднъж при езерото той им разясни значението на хартията. Предния ден бил направил експеримент вкъщи. Натъпкал добре панталоните си с хартия, а след това изпуснал на земята гърнето с млякото. Веднага го набили с ремъка, но болката била два пъти по-слаба, отколкото при нормални условия. Тогава учениците започнаха да почитат хартията като китайците, които събират всяко късче хартия, за да я спасят от унищожение. В дадения случай обаче хартията трябваше да спасява тях. Мистерка, синът на търговеца, стана доставчик на това  защитно средство и скоро катехетът забеляза, че признаците на болка по лицата на грешниците са станали много по-слаби.

Той помисли върху това и дойде до заключението, че кожата им явно е загрубяла и че ще трябва да се снабди с по-добра тръстика за часа по закон божи. Добре, че всеблагият бог е създал и по-дебела тръстика, с по-голям диаметър.

Той строи, значи, тези, които трябваше да бъдат екзекутирани, в една редица пред катедрата и им съобщи констатацията си, че са свикнали вече с тънката тръстикова пръчка.

– Ето ти пари – рече той на Мистерка – и кажи на баща си да избере много дебела пръчка.

Катехетът забеляза, че нещо особено премина по лицата на престъпниците, и потри ръце. Той извратено стисна устни и почувства, че такова едно отлагане на пердаха извиква у него нови, приятни чувства.

Бащата на Мистерка избра една солидна тръстика, която с дебелината си неутрализира защитната броня от хартия.

Необходимо беше, значи, изобретението да се усъвършенства. Ето защо Мелхуба веднъж край езерото произнесе думата:

–  Мукава.

Оттогава в часовете по закон божи се чуваше страшно тропане и катехетът въздишаше:

– Боже, колко твърда е кожата им!

Тогава той нареди на Мистерка да отиде и купи още по-дебела тръстика. Това бе най-дебелата тръстика, която беше внасяна в Кроупов. Под ударите є картонът се пукаше и късаше!

– Сега вече нищо не може да ни помогне – въздишаше Мелхуба край езерото.

На следващия час по закон божи всеки от тях беше забил тъжен поглед в чина пред себе си. Те знаеха, че всякаква борба е напразна, само Вепршек се усмихваше.

Още по-несигурно те отговаряха на въпроса кога бог за пръв път е проявил милосърдието си към човечеството.

Пред катедрата бяха застанали петнадесет ученици. Десетина вече ядоха пердах и ревяха за най-голямо удоволствие на катехета. Дойде ред на Вепршек. Катехетът беше го прегънал вече през коляното си. Дебелата тръстика засвистя във въздуха и – прас! Чу се страхотен гръм, както когато се удрят с всичка сила чинели или се тупне по-голям тъпан.

Катехетът пусна усмихващия се Вепршек и изрева:

– Свали си панталоните!

Вепршек престана да се усмихва, свали панталоните си и подаде на катехета тенекиената табелка, която снощи беше задигнал от църквата.

Катехетът съкрушен прочете на нея: „Дайте своята лепта за украсяването на божия храм!”