Вече съм във възраст, в която ме избива на мемоари. По случай 22 септември, Денят на българската независимост, ми се ще да разкажа що за независимост бе нашата преди  40 години.

Бях студент по журналистика, още заек в първите курсове, когато от едно издателство ми възложиха да напиша очерк – подготвяха сборник с очерци за изтъкнати български машиностроители.

С радост се навих – пишеше ми се, нали ще ставам журналист. Пък и заплащането не бе за пренебрегване – 150 лева, толкова беше заплатата на млад специалист.

Редакторът от издателството ми каза името на героя на моя бъдещ очерк и ми даде телефон за връзка. Машиностроителят ми се оказа генерал и заемаше някаква длъжност в Комитета по стандартизация.

Генералското звание малко ме усъмни: що за машиностроител е тоя? Но си записах телефона, позвъних на секретарката и си уредих среща.

Когато влязох в кабинета, заварих генерала във военен мундир със златни звезди на пагоните. Беше над петдесетте, белокос, но стегнат мъж.

Казах „Здравейте!”, той ми отвърна: ”Здравствуйте!”.

И от една дума разбрах, че българският герой-машиностроител всъщност е руски.

Не, българин беше, но само по паспорт – иначе бе роден в Съветския съюз, бе учил там в техните военни училища и  бе женен за рускиня. Българският му беше чужд език, родният му език бе на „мягкий знак” и на „э-оборотное”.

То по онова време и българският премиер /Гриша Филипов/ не знаеше български, а говореше на руско-български. Пък Михаил Белчев пееше, че на “Руски” започва денят…

Седнах на меката мебел, секретарката ми донесе кафе,  отворих бележника си и зададох първия въпрос: какви точно машини конструира генералът – нали е конструктор, машиностроител…

– А ета тайна! – каза кратко той.

Бил съм млад и наивен, та не схванах веднага за какво става дума.

– Но  трябва да знам какво точно работите, нали ще пиша очерк за Вас…

– Ета совершенно секретное дела! – отсече генералът по военному.

Чак сега загрях, че този машиностроител със звездни пагони всъщност произвежда оръжия. Каквото и да го попитах, той ми отговаряше по един и същи начин, кратко и ясно:

– Ета тайна!

Или малко по-различно:

– Ета не надо писат!

Така и не разбрах нищо за героя на моя очерк – нито какво работи, нито какво обича да прави в свободното си време, къде живее,  има ли деца…

Всичко около него се оказа военна тайна. На оръжейната ни промишленост и на Варшавския договор.

Все пак се сетих да питам:

– Има ли нещо от вашата работа, което  да не е военна тайна?

Генералът се замисли – доста продължително. После бръкна в чекмеджето си и извади  пистолет – лъскав, никелиран, на дръжката му забелязах гравиран паметника на Шипка.

– „Шипка” називается! Ета болгарский писталет! Мая гордост!

Той го бил конструирал.

Не се сдържах и възкликнах:

– Е, този пищов ли е  гордостта на българското машиностроене!

– Возмите! – каза генералът-конструктор и ми подаде своето гениално изобретение, пищова „Шипка”. Да го подържа.

– Не, благодаря! – казах. – Не обичам оръжията, защото гърмят и убиват…

Излязох си от кабинета му с празен бележник и празна глава.

Какво съм писал тогава – не помня. Но някакъв текст съм съчинил – нали трябваше да изпълня поръчката. Спомням си само, че  носих написаното в кабината на генерала, той го чете подробно няколко дни под лупа, за да не се промъкне вътре някоя важна оръжейна тайна. После съкрати половината от текста, та се чудех какво да дописвам, за да докарам до нужния обем.

След този случай с генерала-машиностроител се заклех повече никога да не пиша по поръчка. И да бягам далече от сериозни текстове. Колкото и хонорар да ми предложат, по-добре да си гледам фейлетоните.

Но за друго разказвам този спомен, точно днес, в Деня на българската независимост.

За да си спомним в каква зависимост живяхме – във всяко българско министерство от годините на соца имаше съветски представител, който бе по-важен от министъра. През съветския представител минаваха всички български външни и вътрешни работи. Той командваше и се разпореждаше, а българските министри кимаха като безгласни букви.

Сега ще чуете от някои наши политици „възродители”, че България била зависима държава  – от ЕС или от САЩ.

На това може да повярва само оня, който не прави разлика между отношенията на помешчик с крепостни и равноправното партньорство.

Михаил Вешим